Литературен преглед

Английският поет Александър Поуп бе писал, чевлюбените « унесени в мечти при флирта, в брака се събуждат ».Същото може да бъде казано за периода след разширяването, с коеточленовете на НАТО се увеличиха на 19, поне според Золтан Барани.Неговата книга « Разширяването на НАТО в бъдеще: четири случая» (Cambridge University Press, 2003) изброява недостатъците нановите членове на НАТО – настоящи и бъдещи – и апелира да не сеповтарят грешките, които според автора са съпътствали първия кръгна разширяване през 1999 г. Присъединяването на България, Естония,Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Словения към Вашингтонскиядоговор на 29 март тази година показа, че този апел не е билчут.

Професорът от тексаския университет твърди,че несъвършенствата на първата вълна на разширяване след Студенатавойна се дължат на факта, че Полша, Унгария и Чешката република неса изпълнили задълженията си за членство в Алианса и въпреки товаса били приети в НАТО. Барани се отнася още по-критично къмчетирите държави, които са обект на изследване в книгата му :България, Румъния, Словакия и Словения, и изразява съжаление отпрекалено толерантното отношение към тях в Главната квартира наНАТО. Един от начините за справяне с този проблем според автора еда се измени Вашингтонският договор, за да се предвиди процедура заизключване на членове, които не изпълняват задълженията си. С товаи други специфични виждания за политиката на НАТО авторът показваизвестно непознаване на официалните и особено неофициалнитемеханизми на функциониране на Алианса.

Методологията и изследователският процес приБарани са в сериозно противоречие. той излага подхода си в самотоначало, като най-напред прави отличен преглед на най-общитеаргументи за и против разширяването, след което определяструктурата на всяко изследване. Така той се стреми да разгледаобщите условия във всяка държава (вътрешната й политика,икономическите постижения и положението в областта на сигурността); кампанията й за членство в НАТО ; равнището на отношенията междугражданската и военната сфера и напредъка във военната реформа. Потози начин Барани елегантно и компетентно съчетава три иначеразлични теми на изследване : системното трансформиране, анализ нанационалния процес на вземане на решения и отбранителната реформа.Тези данни попълват една празнина, защото за разлика от Европейскиясъюз, НАТО реши да не публикува годишни доклади за напредъка набъдещите членове.

В подробното си изследване Барани ползвамногобройни интервюта и документи, които изваждат на бял свят малкопознати факти. Само че по ирония колкото по-остро авторътзаклеймява невъзможността на кандидатките да изпълнят изцяло своитепредприсъединителни задължения, толкова по-очевидно изпъкваположителният ефект от процеса на разширяване. Така напримерчитателят научава, че желанието на Словакия за членство в НАТО еизиграло съществена роля за предотвратяване на връщането на властна Владимир Мечиар през 2002 г., за заемането на по-ангажиранапозиция на Словения на Балканите и за подобряването на румънскотозаконодателство за защита на малцинствата. Нещо повече,твърденията, с които Барани омаловажава военните способности нановите членове, звучат неубедително в светлината на последноторазвитие, а именно размерът на полското присъствие в Ирак, водещатароля на Чешката република в батальона на НАТО за химическа,биологична, радиологична и ядрена защита и значителният принос навсички нови съюзници в ръководените от НАТО мироопазващи операции.Впрочем, както и самият Барани признава, по-старите съюзници не сав състояние да постигнат такива цифри като например 3 % от БНП забюджета на отбраната. Като оценява напредъка стриктно по буквата назакона, авторът рискува да пропусне революционната роля на процесана трансформация в Централна и Източна Европа и да загуби погледвърху глобалната картина.

В книгата «Амбивалентни съседи : ЕС, НАТОи цената на членството » (Фондация « Карнеги », 2003), АнатолЛивън и Дмитри Тренин възприемат съвършено различен подход. Кактоотбелязва в уводните бележки Тренин (който заедно с Ливън работивъв Фондация « Карнеги » за международен мир), доминирана от НАТО иЕС Европа няма алтернатива. В периода след Студената война, в койтоне бяха предложени нито План Маршал, нито обща конференция и не сепоявиха « смели мъдри хора », разширяването на Запада бе равносилнона « постконфронтационно уреждане ». През този концептуален филтъравторите на « Амбивалентни съседи » се стремят дапредставят перспективите и интересите на всички участници, от НАТОи Европейския съюз до новите членове и държавите, които за моментаостават извън. Вместо просто да се преподредят държавите взависимост от съществуващите понятия « Изток » и « Запад », Тренинспоменава за възникването сред тях на нова идентичност, тази на «Севера ». Централният проблем в книгата е по какъв начин най-добреда се формира този « Север » и да бъде изгладен сегашният неравентерен. В тази светлина изглежда неадекватно да се дефинира « Европа» единствено в зависимост от стриктното изпълнение на сегашнитекритерии за членство в ЕС и НАТО. Вместо това участниците трябва дасъздадат всеобхватно и гъвкаво виждане за « единна и свободнаЕвропа », ако установените западни демокрации искат да се справят струдните проблеми на света след 11 септември и за да не бъдатизоставени оставащите извън страни сами да се справят с тежките сиикономически и политически предизвикателства

Както често се случва с компилации отпроизведения на различни автори, качеството на текстовете енееднородно. Още по-голям недостатък е, че някои текстове видимо санаписани доста преди публикуването на книгата. Въпреки това в неяима достатъчно интересен и стимулиращ материал за всеки, койтоизучава НАТО.

Използвайки примера от първата и вторатавълна на разширяване на НАТО след Студената война, Карл-Хайнц Кампот фондация « Конрад Аденауер » предлага поглед към вътрешнитемеханизми на НАТО. Той описва една предимно консервативнаорганизация, която в нежеланието си да засегне Русия се е колебаелада отвърне положително на желанието за членство на балтийскитерепублики. Според автора е било необходимо да се съчетаятнационални и вътрешноорганизационни фактори, за да се гарантиравтората вълна на разширяване. От една страна, волята на влиятелнитеполитици в НАТО въпросът да бъде придвижен. От друга, преценката наНАТО дали кандидатите са изпълнили общоприетите критерии зачленство. Камп отделя внимание на противопоставянето на Русия наразширяването на НАТО и разглежда – макар и с доста скептицизъм –възможността за евентуалното й членство в Алианса. Той отхвърлятревогите от намаляване на ефективността на НАТО с 26 и повечечленове и подчертава необходимостта Европейският съюз и Алиансът дакоординират политиката си на разширяване.

Трима автори описват положението вприсъединяващите се страни. Латвийката Занета Озолина, преподавателпо международни отношения, представя опита на балтийскитерепублики, които след получаването на своята независимост са билисвързани от общото съветско наследство въпреки надпреварата си занай-добра стартова позиция за интегриране в Европа. Отначалопоблазнени да се възползват от икономическите предимства наположението си на кръстопът между Изтока и Запада, балтийскитедържави се ориентират по-категорично към Запада след финансовияколапс на Русия през 1998 г. От политическа гледна точка изборът еясен. Той е продиктуван от техните размери, защото единствениятначин малките държави да влияят на « международния процес е да сеприсъединят към по-големи групи или съюзи от държави сприблизително еднакви цели ». На тази необходимост сепротивопоставя желанието на малките държави да запазят своятауникалност и отново получен суверенитет от това, коетоконсервативните и националистически среди в тях наричат «размиване, уронване и дори унищожаване на отделните балтийскикултури вследствие на преливането им в много по-широкия и богатЕвропейски съюз ». Тези страхове се подсилват от настояването наЗапада балтийските страни да подобрят статута на големите рускималцинства в тях, а по-късно към тях се добавят и проблемите наприватизацията, изоставането на селското стопанство в региона иразвитието на селските райони.

Както пише Кристофър Бобински, издател насписание и бивш кореспондент на « Файненшъл Таймс », желанието наПолша да се присъедини към западноевропейските институции сеподхранваше от тревога за сигурността, воля за икономическоразвитие и ясната културна принадлежност на страната към Европа.Това доведе до първоначалната огромна обществена подкрепа зачленството, която постепенно отстъпи място на по-критична и дорискептична позиция. Бобински сравнява « дискретното » присъединяванекъм НАТО с преговорите за членство в ЕС, които почти неизменно севодеха в « атмосфера на открита дискусия по условията за членство,която имаше пряк ефект върху отношението на обществеността къмчленството в ЕС ». Подобно влияние имаше и променящото севъзприятие на западната култура, която в консервативните средивсе-повече се считаше за « атеистична и декадентска ». Бобинскиотделя голямо място на динамиката на членството и изразяваопасенията на сънародниците си от последните развития катопо-голямата интеграция на Русия в НАТО след 11 септември,зараждащата се Европейска политика в областта на сигурността иотбраната и плановете на ЕС да реформира общата селскостопанскаполитика. Той удачно описва тревогите на новите членове като«заложен от самите тях капан », тъй като « самият факт наприсъединяването им заплашва от размиване на тези организации и гипроменя до степен в бъдеще да не могат да гарантират същитепредимства ».

Текстовете, посветени на страните, които замомента все още нямат ясна перспектива за членство, са най-спорни изадълбочени. Чарлз Кинг от Университета в Джорджтаун - Вашингтон,разглежда препятствията пред евроатлантическата интеграция наРумъния и Молдова, едно доста изкуствено сравнение, тъй като дветестрани силно се различават и като национална идентичност, и вотношение си към Европа, и по степента на постигната интеграция.Авторът проследява ерозирането на обществената подкрепа заЕвропейския съюз и НАТО в Молдова от началото на 90-те години следсближаването на страната с Москва. В замяна на това румънскатаподкрепа за ЕС и НАТО си остава непроменена : три четвърти отрумънското население желае членство в ЕС, като половинатабезусловно, и то въпреки че Букурещ упорито заема последното мястоот страните-кандидатки в европейските анкети. Както отбелязва Кинг,« европейците никога не са били така ентусиазирани към Румъниякакто Румъния към Европа ». Той документира и западните опасения отполитическата линия на страната, от радикалния национализъм наПартия Велика Румъния и отношението към малцинствата. Заключениетона Кинг, че « нито Румъния, нито Молдова скоро ще се присъединяткъм Европейския съюз » е остаряло и се нуждае от диференциация.Докато Румъния вече се присъедини към НАТО и има ясен график зачленство в ЕС, Молдова сякаш се загуби в ничията земя междудоминираната от Русия Общност на независими държави иЗапада.

Отношението на населението и политикатачесто се разминават, смята Леонид Зайко от беларуския мозъчен тръст« Стратегия » в изследването, посветено на Беларус, в коетоустановява, че колкото повече авторитарният президент Лукашенкозатваря страната за Запада, толкова по-положително е отношението нанаселението към демокрацията и пазарната икономика. Дори и в тазиситуация Западът трябва да преодолее негативните асоциации сбурното минало на страната и да се състезава за влияние с могъщия йсъсед Русия, която има значително икономическо и медийно присъствиев страната. В резултат на това се забелязва явно насочване навъншната политика към Русия, тенденция, която най-вероятно ще сезасили, смята Зайко, вследствие на отрицателното въздействие наразширяването на ЕС върху търговията, пътуванията и политическатаситуация в страната. Той заключава с предупреждението, че « да сеигнорира Беларус или просто да се отписва като провал, е слаба иопасна политика ».

Александър Мотил от Университета Рутгерс, НюДжърси, и Джеймс Шер от Кралската военна академия « Сандхърст » въвВеликобритания отправят подобно предупреждение в анализа си навъншната политика на Украйна. Както и в случая с Беларус, Мотилвижда сериозни проблеми от затварянето на границата към Запада врезултат на задълженията на Полша по Шенгенското споразумение. Тойизразява и опасение, че « изолирането на страната е равносилно напредаването й на Русия », която има предимство с по-функционалнитеси институции, както и впечатляващия арсенал от меки лостове навласт. Той описва три негативни сценария за развитието на Украйна,ако тя не получи перспектива за членство в западноевропейскитеструктури.

Отправната точка на Шер е цената, която щебъде заплатена, ако Украйна не се интегрира. След това той сравняваразличните подходи към партньорството на НАТО и Европейския съюз.Според Шер натовската програма за партньорство се е стремила дапритегли партньорите, включително и Украйна, по-близо до западнитеинституции, докато Европейският съюз, който не се е преустроил такарадикално след края на Студената война, « продължава да прилагастария модел на разширяване » с риск да премести бариерите по наизток. Макар че Европейският съюз все още няма еквивалент напрограмата за сътрудничество на НАТО, която постигназабележителната цифра от 500 съвместни прояви с Украйна, авторът сенадява, че засиленото внимание на ЕС към политиката в областта насигурността ще промени нещата. Връщайки се на националната сцена,Шер отбелязва, че населението на Украйна, макар и като цяло не таканегативно настроено както руската общественост, е « достапо-скептично към НАТО отколкото елита на страната, докато обратно вРусия елитът е много по-критично настроен, отколкото населението ».Въпреки проблемите през 1999 г. сътрудничеството между НАТО иУкрайна навлезе в нова фаза, съсредоточена върху отбранителнатареформа. Шер прави отличен анализ на това сътрудничество ипризовава Запада да продължи да поддържа подобни канали на влияние,докато сериозно « се вземат под внимание европейските стремежи наУкрайна ».

Нито един анализ на разширяването на може дабъде пълен без Русия. Владимир Барановски от Московския институт посветовна икономика и международни отношения разглежда променящитесе взаимни перспективи на « Европа » и Русия. Макар че в началотоясно заявява, че конфронтацията от Студената война е била замененаот необходимостта от сътрудничество, авторът отбелязва, чеотношенията със Запада вече не се отличават с идеализма от началотона 90-те години, а с двойственост. Въпреки това той смята, че «проевропейските аргументи са много по-атрактивни за повечетоучастници в дебата, защото се смята, че в Европа Русия имапо-големи шансове да бъде важен актьор, отколкото където и да ебило другаде ». Барановски балансирано описва крайъгълните камъни вотношенията между НАТО и Русия В началото неясното отношение наЕлцин към разширяването, по-късно последвано от широк, макар иразнороден консенсус в страната срещу него, преговорите, довели доподписването на Основополагащия акт през май 1997 г. и влиянието накампанията на НАТО в Косово през 1999 г. За съжаление обачеанализът на прагматичната позиция на президента Путин към НАТО неотчита последните развития, например затоплянето на отношениятаНАТО-Русия след 11 септември в рамките на общата война срещутероризма, както и създаването на Съвета НАТО-Русия.

Към днешна дата второто разширение на НАТОслед периода на Студената война вече е факт. Днес около масата назаседанията на Северноатлантическия съвет се събиратпредставителите на 26 съюзнически държави, и 26 плюс Русиязаседават в Съвета НАТО-Русия. Никой от присъствалите наофициалната церемония по издигането на знамената на седемте новичленове в Главната квартира на НАТО няма да забрави това събитие иемоциите, които го съпровождаха. За повечето присъстващи от новитестрани-членки този ден увенчаваше над десет години усилена работа.Но той бележеше и началото на съвсем нова глава в историята и натези страни, и на цялата евроатлантическа зона. Ако се върнем къмязвителната фраза на Поуп за флирта и брака и сравним членството сбрачен съюз, от съюзниците, стари и нови, зависи дали той ще еуспешен.

Бари Адамс е изследовател в Американскиясъвет за международно обучение в Москва, Русия, и е работил в НАТОот септември 2002 г. до март 2004 г.