История

През двадесет и петте години, които ни делятот смъртта на четвъртия генерален секретар на НАТО Манлио Брозио на14 март 1980 г., стратегическият контекст и дейностите на НАТО сепромениха до неузнаваемост. Един от останалите непроменени аспективъв функционирането на НАТО обаче е процесът на изграждане наконсенсус. Тъкмо това Брозио, този тих човек, който избягвапубличността и светлината на прожекторите, владее до съвършенствопрез седемте години, от 1964 до 1971 г., през които ръководиАлианса

Роден през 1897 г., Брозио следва право в университета в Торино.Ранно пробуденият му интерес към политиката е прекършен отзавземането на властта от фашистите. След участието си всъпротивата Брозио за кратко се връща на политическата сцена през1943 г. като заместник министър-председател, а през 1945-46 еминистър на отбраната. Благодарение на последователните мандатикато посланик на Италия в Съветския съюз, Великобритания, САЩ иФранция, Брозио заема поста си в НАТО отлично подготвен за решаванена актуалните проблеми на Съюза. В книгата си “Политическоторъководство на НАТО” (Political Leadership in NATO,Westview Press, Boulder, CO, 1979) известните историци иизследователи на генералните секретари на НАТО от епохата наСтудената война Робърт Джордан и Майкъл Блум подчертават, че Брозиопрез цялото време убедено поддържа трансатлантическото единство идействително е лидер и представител на всички съюзнически държави,големи и малки.

Мил и приветлив човек, Брозио избягва пряката конфронтация в НАТОи се мъчи да играе ролята на активен посредник и да насърчаваконсенсуса с търпеливи дипломатически усилия и индивидуалнопреговаряне. Изключително начетен и с тънък усет към детайла, всякасутрин с идването си в Главната квартира Брозио незабавно сепотопява във всички политически аспекти на дейностите на НАТО.Помощниците му си спомнят изключителната му осведоменост поактуалните въпроси, постигана с усърдно четене на сутрешната преса.Сутрешните му навици включват и уроци по-немски, езикови умения,които смята за необходими, за да служи по-добре на всичкидържави-членки.

Мандатът на Брозио е изключително труден период за вътрешнотоединство на Съюза, през който стратегическото мислене се пренасочваот доктрината за “масивния отпор” към тази за “гъвкавия отговор” ислед възникналите различия по отношение на новата доктрина Главнатаквартира се премества от Париж в Брюксел.

В стремежа да бъде във всеки един момент лидер на всичките 15съюзнически държави, Брозио, както отбелязват Джордан и Блум,решава временно да се откаже от председателството наСеверноатлантическия съвет. Така белгийският посланик към НАТОАндре де Старк става фактически председател на Съвета по време напреговорите за преместването на НАТО в Брюксел. МеждувременноБрозио съсредоточава усилията си върху тесните контакти и откритатакомуникация със съюзниците и укрепването на единството наСъюза.

Докато НАТО се готви да се премести от Париж, между съюзницитевъзникват разногласия и по отношение на предложенията за контролнад въоръженията, отправени към Съветския съюз, и редицадържави-членки настояват за засилени консултации в НАТО. Попредложение на белгийския външен министър Пиер АрмелСеверноатлантическият съвет инициира изследване, което дапреразгледа ролята и целите на Алианса в Студената война.

Докладът Армел, който увенчава това изследване след едногодишнаработа, очертава нов революционен път пред НАТО, заключавайки, чеСъюзът има две еднакво важни мисии: отбрана иразведряване. В него се препоръчва НАТО да продължитрадиционната си отбранителна мисия и да разработи като нова цел“разведряването”. Това означава, че съзнавайки опасността затяхната сигурност, свързана със Съветския съюз и Варшавскиядоговор, съюзническите държави трябва въпреки това да се стремяткъм стабилни отношения с тях и да решават съпътстващите политическипроблеми.

Днес редица анализатори считат доклада Армел за основополагащдокумент, допринесъл за разширяване на ролята на НАТО, позволявайкина Съюза да надскочи статута на обикновена военна организация, зада се превърне в дипломатически съюз с политическа мисия. В книгата“НАТО, Европейският съюз и атлантическата общност: преразглежданена трансатлантическата сделка” (NATO, The European Union andthe Atlantic Community: The Transatlantic BargainReconsidered, Rowan and Littlefield, Boulder, CO, 2002) СтенлиСлоун смята, че докладът е допринесъл за възстановяването на широкстратегически консенсус между съюзниците благодарение на еволюциятана НАТО към използване на различни дипломатически, политически ивоенни подходи за гарантиране на трансатлантическата сигурност.Докладът Армел със сигурност проправя пътя и към поврата в НАТО къмпо-широкообхватни мисии, започнал на срещата на върха в Лондон през1991 г. с приемането на първата стратегическа концепция следСтудената война.

Интересно е, че самият Брозио в началото грешно разбираразведряването. Това е отразено във все още непубликуваните мудневници, които се съхраняват в архивите на фондацията ЛуиджиЕйнауди в Торино и в момента са в процес на издаване отиталианската историчка Бруна Банято от университета във Флоренция.Въпреки това той изцяло подкрепя доклада Армел. И действително, ипреди, и след официалното приемане на доклада от съюзниците, сдипломатическите усилия в НАТО той укрепва сътрудничеството междудържавите-членки в областта на контрола над въоръженията.Междувременно ръководените от САЩ инициативи довеждат доподписването на договора за неразпространение на ядрени оръжия испоразумението САЛТ за ограничаване на стратегическитеоръжия.

Освен с усилията си в рамките на тези особени събития в историятана НАТО, Брозио се помни и с пледоариите си за увеличаване набюджета на отбраната,. дисциплинирания контрол на заседанията наСъвета, както и владеенето и зачитането на дипломатическия протоколна всяка съюзническа държава. Той има дарбата да запазваспокойствие и в най-напрегнатите заседания на Северноатлантическиясъвет и остава хладнокръвен дори и в най-разгорещените дискусии. Внай-спорните моменти той с невероятно умение изготвя проекти зарешения, извличайки капитал от смисловите и политически нюанси, покоито може да бъде постигнат консенсус.

В мемоарите си “НАТО: Трансатлантическата сделка” (NATO: TheTransatlantic Bargain (Harper and Row, New York. 1970) бившиятпосланик на САЩ в НАТО Харлан Кливланд, чийто мандат е бил повремето на Брозио, признава на четвъртия генерален секретар на НАТОкачеството да използва необходимите “политически подправки”, за дапостигне консенсус по най-сложните въпроси. Той отдава това напредпазливия и уместен дипломатически стил на Брозио, който честодопринася за постигане на разбирателство и комуникация междусъюзниците.

Брозио е запален привърженик на обедите на посланиците към НАТОвсеки вторник, където постоянните представители се срещат внеформална атмосфера и обмислят съвместни политически инициативи.За разлика от предшественика му Дирк Стикер за Брозио е чест даприсъства на тези обеди, благодарение на което те стават важно иуникално събитие в институционалната машина на НАТО.

Брозио развива и ефективни работни отношения с двамата върховнисъюзни командващи за Европа по време на неговия мандат –американските генерали Лиман Лемицер и Ендрю Гудпастър, независимоот твърде различния им характер и стил на ръководство.

Като се има пред вид, че генералният секретар може да влияе нарешенията на НАТО само по време на заседанията наСеверноатлантическия съвет и няма официална власт във вземането нарешенията и политиката на Съюза, лидерите на НАТО винаги саограничени във възможностите си да тласнат Съюза в нова посока.Като редица други генерални секретари Брозио се бори гласът му дабъде чут, така че личното му влияние върху политиката на Алианса небива да се преувеличава. Но въпреки това, с оглед на сложнитестратегически предизвикателства пред НАТО в средата на 60-те годиниисторическото наследство от периода, през които той е начело наНАТО, е изключително благоприятно. В същност кадифеният подход итърпеливата дипломация са умения, които всеки генерален секретартрябва да притежава, за да помага на Алианса в периоди на промянаили разногласия между съюзниците.

Райън Хендрискън е асоцииран преподавателпо политически науки в университета в източен Илиноис и работивърху книга, посветена на генералните секретари наНАТО.