Дебат

Уил Маршал е директор на вашингтонския Институт за прогресивнаполитика.

Петер Рудолф е анализатор в берлинската фондация StiftingWissenschaft und Politiek, специализиран в областта натрансатлантическите отношения.

Драги Петер,

След терористичните атентати на 11септември общественото мнение в САЩ се втвърди около мнението, чеза XXI век Близкият и Средният изток са това, което беше Европа заXX век – най-голямото огнище на конфликти в света.

Разбира се, има и други горещи точки,особено Северна Корея, която поражда сериозни опасения. Но регионътна Близкия изток, като в това разширено понятие се включватериторията от Мароко до Пакистан, е най-явно свързан снай-страшните опасности днес : нихилистичен тероризъм, оръжия замасово унищожение, продажни диктатори и страни с разпадаща седържавност.

Това виждане започва да завладява иЕвропа. На Конференцията за политиката в областта на сигурността,която се състоя през февруари в Мюнхен, Йошка Фишер нарече Близкияизток « епицентър на най-голямата заплаха за нашата регионална иглобална сигурност в началото на новия век : разрушителнияджихадски тероризъм с неговата тоталитарна идеология ».

НАТО трябва да се пренасочи към защитата наобщите ни интереси в областта на сигурността от новиятоталитаризъм, който се надига в Близкияизток

Ако наистина американците и европейцитевървят към обща дефиниция на заплахите, с които се сблъскваме, биследвало НАТО, институцията, която е крайъгълният камък натрансатлантическия съюз, да се преориентира, за да посрещне тезизаплахи.

Каква е алтернативата ? След разпадането наСъветския съюз НАТО върви по инерция. Разширяването наорганизацията създаде впечатление за целенасочена дейност, но тобеше свързано много повече със затвърждаване на постиженията наЗапада от времето на Студената война, отколкото с дефинирането нановата мисия на Алианса. Въпросът « За какво служи НАТО ? » сиостава. Особено след разрива по отношение на Ирактрансатлантическите партньори трябваше да постигнат съгласие, и томного бързо, защото иначе пътищата им можеше безпощадно да серазделят.

Мисля, че отговорът е недвусмислен : НАТОтрябва да се пренасочи към защитата на общите ни интереси вобластта на сигурността и либералните ценности от новиятоталитаризъм, който се надига в Близкия изток Това не е самовоенно предизвикателство. В дългосрочен план, за да се постигнеуспех, е необходимо да се променят условията : жестокитеполитически репресии, икономическата стагнация, натрапчивитестрахове от културен упадък, които подклаждат фанатизма и насилиетов региона. В Съединените щати и президентът Джордж Буш, и сенаторътДжон Кери, кандидатът на демократите за Белия дом, призоваха замащабна стратегия за модернизиране на региона чрез разширяване натърговията, ускорени реформи за подобряване на управлението итвърда подкрепа за зачитането на човешките права, върховенството назакона и независимите граждански сдружения. Фишер нарича тазистратегия « позитивна глобализация », но в основата си това е еднои също.

Но както военната мощ сама по себе не едостатъчна, за да се победи тоталитарната опасност, така и безнадеждна заплаха от употреба на сила е малко вероятно да сепостигне успех. В крайна сметка Ал-Кайдa вече нападна трисъюзнически държави от НАТО : след САЩ - Испания и Турция. За дабъде защитено « трансатлантическото ни отечество » от бъдещитерористични атаки, НАТО трябва да развие своята способност даоткрива и унищожава терористичните групи и да лишава терористите отсигурни убежища. Това бе и причината за безпрецедентната намеса наНАТО в далечен Афганистан.

На практика със сформирането на 6500-ияличен състав на Международните умиротворителни сили в Кабул (АЙСАФ)НАТО вече прекоси Рубикон и започна стратегическото сипреориентиране към Близкия изток. Сега предизвикателството предСъюза е да стане по-настъпателен и ефикасен миротворец. Товаозначава излизане и извън столицата, разоръжаване на военнитепредводители и на милициите и подчиняването им на централнатавласт, както и по-тясно сътрудничество с десетте хиляди американци,които се борят с оставащите групи на талибаните и Ал-Кайда пограницата с Пакистан.

Точно както американците не могат да сипозволят да се провалят в Ирак, НАТО не може да си позволи да сепровали в Афганистан. Важно е нашите европейски партньори даподсилят АЙСАФ с още войски и военна техника и да започнат даразширяват зоната на сигурност и стабилност, обхващайки и другичасти на страната, особено непокорните пащунски райони в южната йчаст. В същност Афганистан може да се превърне в катализатора, откойто Европа се нуждае, за да ускори развитието на новите си силиза бързо реагиране, както и на транспортните и логистичнитеспособности, необходими за прилагането на сила на големиразстояния.

С ясна цел и подходящи средстваАтлантическият съюз би могъл да подкрепи една по-твърдамеждународна дипломатическа офанзива за спиране наразпространението на оръжия за масово унищожение (ОМУ) в региона.Щеше ли Европа да успее да накара Иран да отвори ядрените сипрограми за международна инспекция без енергичната демонстрация навоенната мощ на САЩ в близост ? Изглежда малко вероятно. Същотоважи и за решението на Либия да се откаже от ОМУ, или зазакъснялата енергична намеса на Пакистан срещу ядрената база наАл-Кайда в Хан. Но освен подобряването на способността си даизползва сила, НАТО трябва да изготви споразумения със страните врегиона, основани на модела на програмата Партньорство за мир съсстраните от бившия съветски блок и целящи засилване насътрудничеството в областта на сигурността, на прозрачността имерките за укрепване на доверието в целия регион. И разбира се,НАТО трябва да развива такива военни способности, които да мупозволят да нанася превантивни удари по ядрените инсталации настраните, нарушаващи международните норми за неразпространение наОМУ.

В добавка ще кажа, че не е толкованевероятно НАТО да започне да играе по-активна роля за прекратяванена конфликтите и насърчаване на политическите решения в региона.Например Съюзът би могъл да подкрепи усилията за прекратяване намеждуособиците в Судан, като разположи сили за защита нанеарабското население в южната част от кланета. Той може да дадегаранции за сигурност, за да улесни намирането на мирно решение наизраело-палестинския конфликт, удовлетворяващо двете страни. Еднанова Палестинска държава ще се нуждае от помощ за разоръжаването наХамас и другите терористични групировки, докато Израел от своястрана ще търси уверения, че няма да бъде оставен сам да поеметежестта на защитата на своите граждани. А положителното отношениена генералния секретар на НАТО Яп де Хооп Схефер към мисия на НАТОв Ирак предвещава както подкрепа за новото иракско правителство,така и възстановяване на единството на Съюза.

Очевидно всичко това ще изисква радикалнипромени в европейските военни бюджети, в структурата за вземане нарешения на разширения Алианс и най-вече във вижданията на самитеевропейци. Ако сигурността по време на Студената война означавашевъзпиране на съветско нападение над Западна Европа, сигурността вепохата на тероризма и свещената война на исляма налага по-активени превантивен подход. Готови ли са европейците да приемат рисковетена настоящето в името на сигурността в бъдещето ? Не зная, но сенадявам да се замислят над основната поука, която американцитеизвлякоха от 11 септември : игнорирането на струпващите се заплахисъвсем не те прави по-сигурен.

Ваш

Уил

Драги Уил,

Навярно звуча като « реалист » от старивремена, но мисля, че регулирането на отношенията между великитесили си остава основното международно предизвикателство. Ако имарегион, където е възможно да възникне конфликт между велики сили сриска да прерасне в (ядрена) война, това е Източна Азия. Надиганетона Китай със сигурност ще създаде трудни проблеми предамериканските политици и техните европейски колеги. Не искам даомаловажавам факта, че понастоящем ислямският тероризъм енай-сериозната транснационална заплаха. Просто искам да поставя подсъмнение твърдението, че Близкият изток е за XXI век това, коетоЕвропа и Азия бяха за 20 век.

От друга страна, аз съм прекалено повлиянот либералното мислене в международните отношения, за да приема, чеНАТО непременно ще се разпадне като гарантираща сигурносттаинституция, ако няма всеобхватна мисия да се справя с общитезаплахи. Подобно развитие, каквото вие явно очаквате, ще доведе додълбока промяна в стратегическите предпочитания на основнитесъюзници от НАТО. Такава радикална промяна във вътрешните коалициии идеи в името на запазването на НАТО като гарантираща сигурностинституция с многобройни функции би станала възможна, само акоцената на членството в НАТО стане неприемливо висока. Може битрябва да сме по-притеснени от пренатягането на НАТО, вместо отлипсата на обединяваща мисия и нов централен фронт.

Да, съществува обща заплаха. Но катооставим настрана политическата риторика, тази заплаха засяга вмного по-голяма степен САЩ като « сила в Близкия изток », отколкотоЕвропа. Освен това, както подчертахте и вие, заплахата от ислямскиятероризъм не е само военно предизвикателство. Дори бих казал, че тяпо начало въобще не е военно предизвикателство. За мен истинскиятвъпрос е друг : какъв може да бъде функционалният принос на НАТО заприлагането на широкообхватна стратегия за справяне със заплахитеот международния ислямски тероризъм и с рисковете за сигурността,произтичащи от разпространението на ядрени оръжия ? Подобнастратегия ще позволи да се избегне групирането на различнитепредизвикателства и рискове в една монолитна заплаха, както товаизглежда става в момента в настоящия дебат по външната политика наСАЩ.

Фокусирането върху Близкия изток не битрябвало да се разглежда като терапия за Алианса. При липсата насериозен анализ на ангажирането в региона, основан настратегическите приоритети и отчитащ ограничените ресурси и военниспособности, вашият дълъг списък от задачи, в които НАТО трябва даучаства, лесно би могъл да доведе до пренатоварване. НАТО иматвърде голямо значение като институция, за да си позволим дапоставим под заплаха съществуването му заради едно прекомерноамбициозно и скъпо струващо участие в Близкия и Среднияизток.

Трябва да сме по-притеснени отпренатягането на НАТО, вместо от липсата на обединяваща мисия и новцентрален фронт

Твърдението, че Западът не може да сипозволи да се провали в Ирак и Афганистан вече се превърна в клише.Но трябва да внимаваме, когато залагаме на карта престижа инадеждността на НАТО. Какво означава провал ? Естествено желателное и двете страни да се превърнат в стабилни демокрации. Но това неможе да бъде аршина за измерване на успеха и провала в рамките наедна « стратегия на оттегляне ». Да се предотврати повторнатадезинтеграция на Афганистан и превръщането му отново в убежище натранснационалния тероризъм е по-скромна и по-реалистична цел.Ресурсите са краен брой, а възможностите да се покрият разходите саограничени, дори в САЩ. Официалната риторика и текущата политика серазминават. Делата говорят много повече от думите, когато сезащищават жизненоважни интереси. Малко са съюзническите държави отНАТО, които прегръщат идеята за справяне с военните предводители вцялата страна, нещо, което вие явно очаквате от силите наевропейските съюзници.

С право твърдите, че вашето виждане изисква« радикални промени » от европейска страна, включително увеличаванена военните бюджети и различна стратегическа перспектива. Само четези промени не са по-вероятни от една необходима промяна вповедението на Съединените щати, която пропуснахте да споменете, аименно да престанат да се отнасят към европейските страни като къмпо-младши партньори, чийто единствен избор е или да ги следват, илида рискуват конфронтация с доминиращия партньор. Причините, порадикоито САЩ желаят да споделят тежестите на ролята им на сила вБлизкия изток са ясни. Споделянето на тежестите със съюзницитеизисква обаче и споделяне на вземането на решения. Дори да приемем,че при друг президент ще се смекчи тонът на американската външнаполитика, засилването на европейското влияние в Близкия изтоктрудно ще се приеме във Вашингтон, независимо кой е обитателят наБелия дом.

Предварителните удари « по ядренитеинсталации на страните, нарушаващи международните норми занеразпространение на ОМУ » могат до известна степен да се окажатнеобходими. Но дали някой американски президент ще се наеме даопита и да изгради консенсус около такава политика в рамките наНАТО ? Легитимирането на подобна политика от страна на НАТО енесъмнено силна политическа мотивация за започването на такиващекотливи преговори, но цената за постигане на споразумение затакава акция, да кажем срещу Иран, може да се окаже прекомерновисока.

Ако Съединените щати успеят да се преборятс бунтовниците в Ирак и ситуацията в страната започне да сеподобрява и да се развива в положителна насока, намесата на НАТО бибила политически атрактивна, но с относително скромно военнозначение. Ако все пак положението не се подобри, партизанскатавойна набере скорост и прерасне в раздираща Ирак гражданска война,силите на НАТО, които ще бъдат разположени там, ще трябва даочакват бойни мисии. Това не е привлекателен сценарий, като се имапред вид общественото мнение в редица държави-членки, и сигурно щедоведе до трансатлантически сблъсък.

Близкият изток се превръща във възловрегион за съгласуването на американската и европейската политика.Но инициативите там няма да доведат доникъде, ако администрациятана САЩ не се ангажира отново с израело-палестинскияконфликт.

Насърчаването на икономическата модернизацияи политическата либерализация може в дългосрочен план да пресуширезервоара на тероризма,. но по време на този процес ние все пактрябва да очакваме голяма нестабилност, която може да създаде дориоще по-сериозни предизвикателства и по-труди дилеми за Запада. АкоНАТО може да допринесе за справянето с тези предизвикателства, тойтрябва да се използва за тази цел. Ако например военнотопартньорство по примера на Партньорство за мир може да допринесе дасе приобщят военните от Близкия изток към демократичните норми,подобни инициативи несъмнено ще укрепят общия стратегическиподход.

Но от НАТО като институция за сигурност снарастващ брой членове не бива да се очаква да се превърне восновния форум за съгласуване на трансатлантическата политика поотношение на Близкия изток. Координацията ще бъде със сигурностпо-лесна в рамките на по-малки функционални групи, включващиЕвропейския съюз като важен участник.

Ваш

Петер

Драги Петер,

Тъй като картината на ужасните кръвопролитияв Мадрид е още свежа в паметта ми, ми е трудно сериозно да приемаидеята, че « регулирането на отношенията между великите сили » епо-важно от отпора на новия тероризъм, причиняващ масови убийства,както и от ужасната перспектива оръжия за масово унищожение дапопаднат в ръцете на терористи. Първото предизвикателство изглеждаабстрактно, академично; второто избухва в лицето ни.

Така или иначе Съединените щати регулиратотношенията си с Китай още от Корейската война и ще продължат да гоправят дори и когато се противопоставяме на тероризма и фанатичнияислямски фундаментализъм. Аз не мисля, че нарастващатагеополитическа тежест на Китай представлява потенциална заплаха заАмерика или Европа. Заплахата, ако има такава, идва от идеологиятаи амбициите на китайските лидери и обичайната тенденция надеспотичните режими да се позовават на външни « заплахи », за даоправдаят репресивното си управление. Ако либерализиращите сили,които понастоящем преобразуват Китай, не бъдат отстранени ипродължат да проникват от икономическата в политическата сфера,американо-китайските отношения по-скоро ще се подобрят, отколкотода се влошат. Ето защо за момента аз много повече се тревожа отвръщането на Русия към авторитарен режим, отколкото отперспективата за война с Китай.

Но да се върнем към основния ни спор. Виетвърдите, че НАТО е твърде важен, за де се « поставя под заплахасъществуването му заради едно прекомерно амбициозно и скъпоструващо участие в Близкия изток”. Важен за какво ? Дали в моментНАТО съществува просто, за да го има, или има някаква стратегическацел ? Ако в момента Алиансът е изправен пред такива изключителноважни предизвикателства, че не му е възможно да отдели ресурси застабилизирането на Афганистан, аз бих искал да зная които са те.Без реална мисия да се справя с реални заплахи, НАТО рискува да сепревърне в институционален еквивалент на детска кошарка – създавачувство за сигурност, но не отстранява опасностите.

НАТО може да даде гаранции за сигурност, зада улесни намирането на мирно решение на израело-палестинскияконфликт, удовлетворяващо двете страни.

Между другото, обратно на това, коетотвърдите, аз не съм казвал, че мисията на НАТО в Афганистан е даустанови демократично управление. Тя по-скоро цели да се помогне нацентралната власт да умиротвори страната, за да не потъне отново вхаос и пак да се превърне в убежище за терористите. Да, товавероятно ще наложи да бъдат обезвредени някои военни предводители,идея, която според вас малко европейски държави ще прегърнат. Нотова трябва да бъде извършено, ако искаме мисията да успее. Нямаопасност от прекаляване в тази насока. Богата Европа очевидно имаогромни човешки и материални ресурси, за да помогне направителството на една обедняла и изостанала страна да разширивластта си отвъд Кабул и да помогне на американските сили даунищожат остатъците от талибаните и Ал Кайда по границата сПакистан. Това е въпрос на желание, а не на ресурси.

И накрая, прав сте, че един новтрансатлантически проект, насочен към модернизирането на Близкияизток, изисква ново отношение в САЩ, както и в Европа. Но заевропейците няма два начина да постигнат това : ако не искатамериканците да ги третират като « младши партньори », те трябва дапоемат тежест, съответстваща на старши партньор. Това означаваувеличаване на бюджета за отбрана, развиване на военни способностина базата на високите технологии и може би най-трудното, воля да сеприбягва до употреба на сила, когато нашите общи интереси вобластта на сигурността налагат това. Признавам, че това сасериозни и трудни от политическа гледна точка стъпки. Редицаевропейски лидери очевидно не смятат, че заплахите, надигащи се вБлизкия и Средния изток, налагат те да бъдат направени. Може би саправи, но това, което се случи в Мадрид, е силен аргумент срещусамодоволството.

Ваш

Уил

Драги Уил,

Нека оставим настрана въпроса дали мирнотоуреждане на отношенията между великите сили и избягването накатастрофален конфликт помежду им ще остане също толкова голямопредизвикателство през този век, каквото бе през миналия. Би ми сеискало да мога да споделя либералния ви оптимизъм за края насъперничеството между великите сили. Това, което оспорвам, еналагащото се мнение в дебата за американската външна политика, чеБлизкият изток ще стане основният конфликтен регион на този век, ане факта, че сме изправени пред смъртоносен транснационалентероризъм в безпрецедентни в историята мащаби.

Тази транснационална заплаха се корени вБлизкия изток, но от известно време присъства в европейскитеобщества и не може да бъде премахната предимно с военни средства.Следователно НАТО ще има ограничено влияние в тази борба. Нодоколкото това засяга европейците, това не означава, че ако неотиде в Близкия изток, НАТО ще бъде безполезен. Вие като чеприемате за сигурно, че традиционните европейски дилеми и проблемив областта на сигурността никога повече няма да възкръснат, но винтерес на истината изразявате тревога от развитието в Русия. Mожеби тези проблеми няма да възникнат отново, но не можем да бъдемсигурни. НАТО не е « детска кошарка », а мъдра политика назастраховане. Някои рискове може да не са много вероятни и даизглеждат, както се изразявате, « академични ». Но е многопо-благоразумно и предвидливо да се застраховаме срещу тях, стигазастрахователната премия да не е твърде висока.

Инициативите в Близкия изток няма дадоведат доникъде, ако администрацията на САЩ не се ангажира отновос израело-палестинския конфликт.

В допълнение към структурната роля, коятоиграе за гарантиране на европейската сигурност, благодарение нанатрупания с години опит във военното сътрудничество, « новият »НАТО може по много начини да предоставя услуги в областта насигурността. В това си качество той например може да предоставяконтингенти на « коалициите на волята » Ако все пак НАТО може дабъде полезен за решаване на специфичните проблеми в Близкия изток,той естествено трябва да бъде използван. Но планирането на отделни,деликатни от политическа гледна точка военни мисии в региона – алесно можем да си представим кризисни сценарии, включващи «приятелски » държави като Саудитска Арабия и/или Пакистан – е едно.Да се издигне значението на Близкия изток за НАТО до степен той дасе смята за новия централен фронт и основание за съществуването наСъюза, е съвсем друго.

В случая с Афганистан, просто не може да сеотрече фактът, че нито един от съюзниците в НАТО, включително иСАЩ, не желаят да отделят необходимите човешки и материалниресурси, за да бъда изпълнена задачата. Добронамерените призиви заамбициозни начинания, които пренебрегват политическите ограниченияи различните стратегически перспективи, са обречени да завършат снеудовлетворение и раздразнение.

Все пак мисля, че сме съгласни, че както врамките на НАТО, така и по-вероятно в друг формат, постояннияттрансатлантически диалог за стратегическите приоритети и евентуалноза обща политика в Близкия изток е спешно необходим.

Ваш

Петер

Драги Петер,

Аз не предсказвам края на съперничествотона великите сили. Не е невъзможно нова вълна от панславянскинационализъм да залее Русия, което може да подтикне Москва къмагресивен опит да си възвърне части от бившата съветска империя.Това е най-лошият сценарий, но с явния отстъп на либерализма вРусия той не може да бъде изключен, затова нека да си запазимзастраховката НАТО.

Това, което ме озадачава, е, че подобничисто хипотетични заплахи се извеждат на преден план, предиочевидните заплахи, с които се сблъскваме тук и сега. НАТО е воененсъюз, създаден да брани членовете си от въоръжени нападения изаплахи. Три от държавите-членки на Съюза вече бяха нападнати отглобалната терористична мрежа, която се корени в ислямскияекстремизъм в Близкия изток. Или НАТО ще развие планове,способности и воля ефективно да се бори с тази заплаха, или трябвада изостави претенциите да бъде истински договор за взаимнаотбрана.

Твърдението, че НАТО трябва да се превърнев нещо като резерв, от който държавите-членки могат да заематвоенни средства или да сформират « коалиции на волята » изглеждапричудливо, като се има пред вид липсата на политически консенсусза целите, за които ще се използват тези средства. По-вероятно етой да се превърне в трансатлантически форум по сигурността илиможе би в предимно европейска рамкова организация за интеграция вобластта на сигурността Във всеки случай обаче това ще сложи крайна НАТО такъв, какъвто го познавахме досега : мощноамерикано-еропейско партньорство, основано на ясна и недвусмисленамисия, което бе в основата на успешната стратегия на Запада повреме на Студената война и радикалното разширяване на либералнатадемокрация.

Съгласни сме, че тероризмът не може да бъдепобеден само с военни средства. Но някои задачи – разобличаванетона провалените държави, които дават убежище на тероризма,откриването и унищожаване на терористичните гнезда навсякъде,където замислят да ни навредят, запазването на мира и изгражданетона държавността в Косово, Афганистан и Ирак, забраната на превозана ядрени и други опасни материали – неизбежно включватизползването на военна сила. Афганистан е ключов тест. Твърдите, ченито САЩ, нито европейските членове на НАТО желаят да отделятнеобходимите ресурси, за да изпълнят задачата. Тогава какво остава,да се изтеглим и да се надяваме на по-добро ? Прав ли ще се окажеУсама бин Ладен по отношение на нерешителността на Запада?

Без реална мисия да се справя с реалнизаплахи, НАТО рискува да се превърне в институционален еквивалентна детска кошарка.

Под повърхността на днешниятрансатлантически дебат за тероризма, Ирак и преобразуването наБлизкия изток съществуват някои неизказани страхове един от друг.Европейците се опасяват Америка да не ги въвлече в излишни битки,американците се боят, че европейците няма да имат куража занеобходимите битки. Съгласен съм с Вас, че е спешно необходим единоткровен трансатлантически диалог, за да разпръсне страховете и отдвете страни и да изкове по-ефикасна обща реакция на новите заплахипред нас.

Ваш

Уил

Драги Уил,

С право споменахте страховете, затаени подповърхността на трансатлантическия дебат. Те сякаш са днешнатапроява на това, което учените наричаха « съюзническата дилема вобластта на сигурността ». От една страна, държавите, принадлежащикъм даден съюз, се опасяват, че техните съюзници могат да гиизоставят в нужда. От друга страна, те се страхуват да не бъдатвъвлечени в конфликти, в които не виждат жизненоважни интереси затях. Войната в Ирак оголи някои страхове от въвличането на Европа –и породи сериозни съмнения в мъдростта на стратегията на сегашнатаамериканска администрация и нейните приоритети в момент, когатоглобалният ислямски тероризъм е несъмнено НАЙ непосредственатаопасност.

Пак повтарям, не вярвам, че « старият »Алианс с неговата основна географски определена мисия може да бъдевъзкресен. След терористичните атентати на 11 септември 2001 г.НАТО се позова на член 5 от Северноатлантическия договор, но нитоедна държава-членка не изтълкува това като факт, който я задължавада предостави безусловна военна подкрепа. Нещо повече, както сиспомняте, Вашингтон явно предпочиташе да изгради коалиция на волятаза своята война срещу тероризма, вместо да се заплита в процедуратана вземане на решения в НАТО.

НАТО не е « детска кошарка », а мъдраполитика на застраховане.

Аз не съм и не пледирам за изтегляне наНАТО от Афганистан. Но не виждам как може да се преодолееразминаването между амбициозната риторика и действащата политика. Ине успях да намеря нито едно доказателство за това, честабилизацията на Афганистан е основен приоритет за Вашингтон. Такаче ще бъда доста предпазлив по отношение на степента, до коятозалагаме престижа и надеждността на НАТО в тази операция. Предималко повече от десет години в САЩ ООН беше остро (и несправедливо)критикувана, а по-късно и обвинена, че носи отговорност за провалана намесата на международната общност в Сомалия. Това допринесе запо-нататъшното ерозиране на подкрепата на САЩ за ООН. В името наНАТО и трансатлантическата връзка се надявам, че Алиансът ще успееда избегне подобна съдба в Афганистан.

Ваш

Петер