ЕЗИК
Заради превода българската версия на "НАТО Преглед" излиза онлайн около две седмици след английското издание.
ЗА "НАТО ПРЕГЛЕД"
ИЗДАТЕЛСКА ПОЛИТИКА
АВТОРСКИ ПРАВА
РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ
 RSS
ИЗПРАТИ СТАТИЯТА НА ПРИЯТЕЛ
АБОНАМЕНТ ЗА "НАТО ПРЕГЛЕД"
  

Крачка напред

В продължение на 10 години Константин Егерт е бил главен редактор в бюрото на БиБиСи в Москва. В тази статия той излага тезата си, че отношенията между Русия и НАТО са обречени да преминават през окуражаващи крачки напред и периодично връщане назад. Но скоро други регионални фактори могат да се окажат по-важни.

По време на срещата на върха НАТО-Русия в Лисабон през ноември миналата година стоях в главния пресцентър и чаках да се появи Дмитрий Медведев за среща с журналистите. Дойде член на руската делегация и ми каза: "Президентът заяви пред лидерите от НАТО “Готови сме да отидем дотам, докъдето и вие сте готови да отидете”. IКато че ли между Алианса и Москва се носеше пролетен повей.

Само няколко месеца по-късно климатът в отношенията напомняше по-скоро есен.

В държавно контролираните медии започна да се надига антинатовската риторика, след като преговорите по противоракетната отбрана затънаха, а сега, след съобщението, че САЩ провеждат "проучвателни разговори" с талибаните, дори и над сътрудничеството в Афганистан могат да надвиснат облаци. След прибързаната декларация за изтегляне на Барак Обама Кремъл спокойно може да реши, че всеки действа за себе си и да започне да търси канали за комуникация с афганистанските бунтовници.

Отношението към НАТО в руската политическа класа е двусмислено

Дори и след подписването на Основополагащия акт НАТО-Русия в Париж през 1997 г. отношенията продължават да се развиват по същия модел - всеки опит за сближаване обикновено завършва с криза (конфликтът заради Косово през 1999 г. и войната в Грузия през 2008 г. са най-явните примери), след която настъпва охладняване до следващия възход и следващата криза.

Отношенията между Алианса и Русия се характеризират с много практически дейности, чиято цел е да компенсират липсата на нещо изключително важно - политическо доверие между двете страни.

Колкото и банално да е това твърдение, то е вярно. Колкото и да се умножават ученията по издирване и спасяване, семинарите и курсовете по гражднска отбрана, те не могат да скрият факта, че политичекото и военното ръководство в Русия все още възприема НАТО в най-добрия случай като конкурент и в най-лошия като враг, а лидерите на съюзническите държави проявяват все по-голямо безразличие към чувствителните за Русия въпроси, защото ги смятат за проява на остаряло мислене от миналия век. Въпреки протестите, че не е така, в Главната квартира на НАТО в Брюксел се е натрупала доста "умора от Русия".

© НАТО

Отношението към НАТО в руската политическа класа си остава двусмислено - Алиансът неохотно се зачита като най-успешния военен и политически съюз в историята. Същевременно руските медии и политици се радват на неуспехите на НАТО като продължаващата въздушна кампания в Либия или изтеглянето от Афганистан, според тях доказателство, че силата му е изменчива. Но основната роля на НАТО е във вътрешната политика - той е универсален символ на западната арогантност и господството на САЩ, който постоянно напомня за поражението на СССР в "Студената война". Успешното му разширяване е обида, която добавя сол в раната и припомня на руснаците жалкия край на Варшавския договор.

Огорченията на руснаците от 20 години безплодни реформи, мъчително търсене на нова идентичност и съществуване с "комплекса на жертвата" намират най-добрия си израз в отношението на "уважение и омраза" към НАТО. Нека за миг да си представим - ако руската политическа класа приеме, че НАТО вече не е враг, тогава няма как да избегне неудобните въпроси. Например каква е реалната тежест на Русия в международните дела? Има ли тя възможност да изнася военна сила в чужбина на разумна цена? Има ли съюзници и какви ценности ги свързват с нея?

Опитите да реши проблема с Техеран (или Северна Корея) дават възможност на Москва да утвърди статута си на независим играч

Така че загубата на "динамиката от Лисабон" не би трябвало да учудва никого. С наближаването на изборите за Държавната дума и за президент на Русия основните лидери се зареждат с антинатовски настроения. Това е безопасно заиграване с обществеността и помага на политическата класа да избегне споменатите неудобни въпроси.

Същото важи и за противоракетната отбрана - поредицата предложения на Москва, отхвърляни от Алианса, целят да се избегнат сериозните различия във възприятието на заплахата. Това е основната спънка, защото принуждава партньорите да посочат приятелите и враговете си. Няма начин сегашното руско правителство да приеме, че Иран (или например Северна Корея) е заплаха.

Защо? Първо, Русия няма усещането, че съществува сериозна опасност от страна на Иран, нито на организации като Хизбулла или Хамас. Второ, опитите да реши проблема с Техеран (или Северна Корея) дават (макар и ограничена) възможност на Москва да разграничи позицията си от тази на Вашингтон и така да утвърди статута си на независим играч. Трето, това е част от по-широката стратегия на сближаване с другите партньори на неофициалната група БРИК (Бразилия, Русия, Индия и Китай). Тези страни, твърде различни и в много отношения дори и несъвместими, се чувстват здраво свързани от комплекса си за малоценност спрямо Америка и Запада и от горещото желание да си премерят силите с тях.

Макар че засега изглежда, че това положение моге да продължи до безкрай, има някои фактори, които в средносрочен план могат да принудят Русия да направи тежък избор в името на националната си сигурност.

Първия сред тях е все по-смущаващата демографска тенденция. Бързо застаряващото население и ненормално високата смъртност (особено сред мъжете) постепенно водят пенсионната система към колапс и превръщат отбиването на военната повинност във все по-трудно начинание. Сериозно дебатираното решение на руския флог да закупи кораби хеликоптероносачи от типа "Мистрал" е симптом на едно по-сериозно заболяване - хроничния недостиг на модерни оръжия, който националната военна индустия все още - или вече - не може да запълни.

Да не забравяме възхода на Китай, който разполага с много пари, заплашва Русия като по-млад партньор, измества я от Централна Азия и все по-енергично се конкурира с нея на международните оръжейни пазари, като често препродава преработен и модернизиран вариант на руската военна техника. Ширещата се корупция пречи на управлението и подронва настроението в армията.

Във външно отношение, да граничиш на изток с най-голямата военна сила в света -три милиона китайски войници и офицери, е доста неудобно геополитическо положение. Това на свой ред е свързано с демографските проблеми. Постоянното преселване на населението от Сибир и Далечния изток съм европейската част на страната затруднява гарантирането на сигурността отвъд Урал. Възможността от връщане на талибаните на власт в Афганистан и реалната перспектива за разширяване на иранското влияние в региона крият риск и южният фланг на Русия да се запали. Авторитарните лидери в страните от Централна Азия елиминираха до голяма степен опозицията там и подготвиха почвата за управление на радикалните ислямисти.

При тези обстоятелсства руските политически лидери скоро ще трябва да направят тежък избор в името на сигурността. Те могат да се разберат с Китай, който на практика е младши партньор на Русия, и да се надяват, че китайците ефективно ще контролират Ценрална Азия. Могат да възприемат и по-конструктивен подход на сътрудничество с НАТО и да търсят нови гарантции за сигурността в трансатлантическата общност. Това няма да е лесно, но поне Русия ще общува с партньори, които познава добре. И накрая, Русия може да се опита сама да издържи на външния натиск - сериозен риск предвид социално-икономическите и политическите проблеми в страната.

Изборът е труден, още повече, че за нещастие на Русия може да се наложи тя да го направи твърде скоро.

Споделете това    DiggIt   MySpace   Facebook   Delicious   Permalink