Форум на експертите

Насим Фекрат е афганистански блогър, който работи и като журналист и фотограф на свободна практика. © Насим Фекрат

Моето пътуване, моята страна

Първо избягах от бруталността на талибаните. После попаднах в бежански лагери в Иран и Пакистан. Накрая се озовах в Дубай, където започнах работа.

По време на престоя ми в Дубай от една вечерна емисия на Радио БиБиСи научих за убийството на командира на Северния алианс Масуд от двама араби.

Два дни по-късно, докато гледах СиЕнЕн, видях самолет да се разбива в Световния търговски център. Помислих, че е филм. Но когато обърнах на Ал Джазира и БиБиСи, осъзнах, че е истина.

Някои от приятелите ми в Афганистан се зарадваха, когато научиха, че Съединените щати планират да нападнат Ал Кайда и талибаните, които й дават подслон. Шест месеца след 11 септември резервирах самолетен билет до моята родина след години, прекарани в бежански лагери.

В самолета хората пееха и танцуваха от щастие, че се завръщат у дома, след десет или петнадесет години далеч от семейството това изглеждаше невероятно.

Напълно забравих всички нещастия и унищожените обекти, който ми напомняха за гражданската война в безпощадни подробности. Видях конвои на САЩ и АЙСАФ, които патрулираха в града, и децата махаха с ръка на войниците, които им раздаваха моливи и тетрадки.

Съгласно изявлението на афганистанския министър на образованието, днес в Афганистан има 8,5 милиона ученици, от които 37 % са момичета. © Насим Фекрат

Кацнахме в родината си. Кабул бе прашен. Сградите край града бяха разрушени, училища и къщи бяха надупчени с куршуми и навсякъде останки от танкове и боеприпаси напомняха за гражданската война.

Щом влязох в града, чух музика в магазините. По поляните играеха деца. Небето в Кабул бе изпълнено с техните хвърчила. Животът се завръщаше.

Напълно забравих всички нещастия и унищожените обекти, който ми напомняха за гражданската война в безпощадни подробности. Видях конвои на САЩ и АЙСАФ, които патрулираха в града, и децата махаха с ръка на войниците, които им раздаваха моливи и тетрадки.

През 2002 г. отидох до родното ми село в централната част на Афганистан да видя родителите си. Нищо не се бе променило, откакто бях роден.

У дома все още бяха на газова лампа, нямаше свестни пътища и хората продължаваха да се придвижват с коне и магарета. Имаше само едно основно училище, и то на час път от селото, а университетът бе на три часа. Имаше само една здравна служба за цялата област. Комуникацията се осъществяваше чрез куриери и новини от съседната долина можеше да се получат, само ако някой пътува до там.

Когато отново се прибрах на село през 2009 г., видях нещо различно...

Но когато отново се прибрах на село през 2009 г., видях нещо различно.

Родителите ми имаха слънчев панел на покрива, а до него се мъдреше сателитна антена. Нощем светеше ток и всички гледаха телевизия. Дори в града за мен бе мечта да ползвам постоянна екологична енергия. Но в моето село повечето къщи бяха снабдени със слънчеви панели или си деляха генератор нощем. На два часа от селото, близо до областния център, целият район имаше 24 часово подаване на електроенергия благодарение на водноелектрическата централа.

Улиците на Кабул са осеяни с интернет кафета, където афганистанските младежи имат връзка с останалия свят благодарение на социалните медии. © Насим Факрат

Имаше три интернет кафенета, оборудвани от новото поколение, родено през 1990 години. Там не се усещаше и спомен от режима на талибаните. Напротив, виждаше се силата на образованието, на познаването на новите технологии, далеч от необразованите ми родители земеделци. Много младежи служеха в армията или в полицията, а някои семейства позволяваха и на дъщерите си да следват. Преди, в онова традиционно племенно общество това би било немислимо.

Днес всички имат мобилни телефони. На баща ми много му харесва, защото му бе омръзнало да му идват гости без предупреждение.

Според министерството на информацията и комуникациите има 17 милиона притежатели на мобилни телефони и петте компании осигуряват покритие на 80 % от територията на Афганистан. Стотици хиляди хора намериха работа. Хиляди други са наети благодарение на бума в частния сектор.

През 2003 г. в Кабул трудно можех да намеря интернет кафе. Днес на всеки ъгъл има кафе, пълно с млади, които общуват във Facebook и Twitter.

Преди 10 години имаше само три радиостанции, предаващи на къси вълни. Днес те са хиляди, предават 24 часа в денонощието и развличат слушателите си с разнообразни програми. В страната съществуват над 30 частни телевизионни канала и над 50 вестника. Хората са много по-информирани от преди, по-образовани и по-свързани един с друг.

Новата конституция гарантира свободата на словото, но Афганистанската преса все още се сблъсква с някои проблеми. В сравнение с положението отпреди 10 години обаче днешните постижения са благословени.

Има и други новости. В моята долина вече има пет училища, а не като преди само едно. Учениците от моето село вървят само 30 минути, а не час. В цялата област сега училищата са 62, а не 35, както преди. Според една местна анкета в района, населен със 160 000 души, има над 35 000 ученици. По данни на министъра на образованието в Афганистан има над 8,5 милиона ученици, от които 37 % са момичета.

Последния път, когато посетих моето село, селяните се оплакваха, че тази година не може да се намери овчарче, защото всички момчета ходят на училище. Има няколко обществени и частни библиотеки и няколко частни учебни центрове за мъже и жени.

Днес съществуват стотици частни институции, които предлагат курсове на най-различни теми и където преподават афганистанци, завърнали се от съседните страни. Стотици сънародници са завършили висше обазование в чужбина.Те играят важна роля за издигане на нивото на учебните заведения в страната.

През 2002 г. в родното село на Насим няма прилични пътища и хората продължават да се придвижват с коне и магарета. Оттогава са построени няколкостотин километра пътища. © Насим Фекрат

Бяха построени няколкостотин километра пътища, макар че все още липсва последната настилка. Преди десет години, за да стигна от Кабул до село, ми трябваха от 12 до 14 часа. Сега с кола стигам само за седем. В селото сега има пет коли, едната е на баща ми, докато преди нямаше никакви пътища, да не говорим за автомобили.

През 2004 г. мъжете и жените от селото гласуваха за президент и за народни представители за първи път в живота си. Жестът бе символичен и промени отношението на хората към правителството на страната.

В градовете обаче положението бе различно. Ритъмът на развитие бе много по-бърз, отколкото в селските райони. Днес в Кабул живеят над 5,5 милиона - пет пъти повече, октолкото през 2003 г.

Една от най-големите промени е подобряването на здравеопазването. През 2009 г., когато си отидох на село, имаше широка кампания за ваксиниране и хората доброволно участваха. Аз лично като дете никога не съм бил ваксиниран. Когато заминах да уча в САЩ, ме накараха да направя най-малко 14 ваксинации, но после от кръвната ми картина се разбра, че имам имунитет и не е необходимо.

Една от най-големите промени е подобряването на здравеопазването

Намаля детската смъртност. В селата широко се разпространи убеждението, че е по-добре да имаш по-малко деца, но да си по-заможен. Хората вече не се срамуват да контролират раждаемостта. Грамотността и осведомеността благодарение на радиото научиха селяните да живеят по-добре.

Талибаните промениха тактиката си - те подронват сигурността, залагат самоделни взривни устройства и множат самоубийствените бомбени атентати, които често убиват или раняват цивилни афганистанци. © Насим Фекрат

Въпреки това изброяването на всички положителни промени, които сериозно се отразиха на живота на хората в Афганистан, не бива да скрива отрицателните явления, които през последните години се засилиха.

Най-страшното е увеличаването на броя на наркоманите в страната. При население от 30 милиона той е почти 2 милиона. В южните части на Афганистан, където талибаните имат влияние, единственият източник на доходи е опиумът.

Освен това талибаните палят училища и забраняват на родителите да пращат децата си на училище. Причината е очевадна. Ако децата тръгнат на училище, няма кой да работи в маковите полета, а когато се образоват, ще станат свободомислещи и няма шанс талибаните да ги вербуват за каузата си.

Въпреки всичко афганистанците са изпълнени с надежда и са щастливи. Трудно е да се обясни защо те имат високо самочувствие. В живота им са преплетени литература и митове и героите от легендите и различните култури поддържат езика, историята и племенните традиции. Те се гордеят с миналото си и с факта, че страната им е родила такива големи персийски поети като Руми и редица други мислители. Афганистанците са много поетични, саркастични, щастливи и гостоприемни.

От друга страна, афганистанците естествено се тревожат за бъдещето и се притесняват какво ще стане, когато САЩ и международните сили напуснат страната през 2014 г. Повечето от тях вярват, че Афганистан няма отново да попадне в ръцете на талибаните, защото и те се промениха от 90-те години досега. Сега те са банда бунтовници, които спорадично нарушават сигурността посредством самоделни взривни устройства или самоубийствени атентати срещу цивилни граждани.

Има и някои промени в обществото. Старейшините постепенно губят претенциите си да притежават висшата мъдрост и да контролират обществото. Ролята на улемите отслабва. Афганистанската младеж е новата сила, която заменя старейшините и духовниците със своите знания и укрепнала роля. Новото поколение иска демокрация, човешки права и върховенство на закона на мястото на старите племенни кодове и норми.

В качеството ми на афганистански блогър и фотограф отблизо следих ритъма на промените. В сянката на насилието е лесно да се отрекат всички промени, но честните афганистанци се преобразиха значително от 2001 досега

Обикновено афганистанците се оплакват от всичко, нищо не е съвършено. Общоприета мъдрост е да не работиш усилено на този свят и да се съсредоточиш върху радостите, които ти носи времето, прекарано с приятелите и семейството. Но все пак сега те вероятно си дават сметка, че пропускат възможности и че несъмнено има само един път да се промени Афганистан - благодарение на младите.

САЩ и международната общност трябва да инвестират в младежта на Афганистан, тази нова сила, ако наистина искат да станат свидетели на промени и да гарантират устойчиво развитие на страната след 2014 г. През 2008 г. ООН съобщи, че 68 % от населението на Афганистан е на възраст под 25 години.

През 2008 г. на олимпийските игри в Пекин Рохулах Никпай спечели първия олимпийски медал за страната - бронзов медал за таекуондо. Новината вдъхнови цялата нация и вдъхна на афганистанската младеж надежди и упование.

В качеството ми на афганистански блогър и фотограф отблизо следих ритъма на промените. В сянката на насилието е лесно да се отрекат всички промени, но честните афганистанци се преобразиха значително от 2001 досега. Преди десет години трябваше да чакам година, за да изпратя писмо на брат ми в Иран, и още година, за да получа вест от него, ако имаме късмета някой да мине през селата ни. Десет години по-късно си стоя в колежа в Пенсилвания и разговарям със семеството ми в моето село.

Баща ми все още се удивлява, че чува гласа ми по телефона от тази част на света и последния път ми каза: "Синко Насим, имам чувството, че седиш до мен, чувам ясно гласа ти." Моята страна, моето пътуване към нея невероятно се промениха.

Нов посетител?
За автора

Насим Фекрат е афганистански блогър, който работи и като журналист и фотограф ). Два пъти печели награда - на Репортери без граница и на Сигурност и свобода на информацията. Издател е и на Afghan Lord blog и ръководи Асоциацията Афганистански блогъри (AABW). Често участва в персийското издание на BBC, CNN, Foreign Policy Magazine, Nieman Watchdog и публикации за НАТО и ООН.

предложения
Ахмад Шах Масуд
Лидер на съпротивата и национален герой на Афганистан
Бюлетин
Нещо пропуснато?
Няма да бъдем пионка в чужда игра,
ние винаги ще сме Афганистан.!
ЗА "НАТО ПРЕГЛЕД"
Сподели това
Facebook
Facebook
Twitter
Twitter
Delicious
Delicious
Google Buzz
Google Buzz
diggIt
Digg It
RSS
RSS
You Tube
You Tube