ЕЗИК
Заради превода българската версия на "НАТО Преглед" излиза онлайн около две седмици след английското издание.
ЗА "НАТО ПРЕГЛЕД"
ИЗДАТЕЛСКА ПОЛИТИКА
АВТОРСКИ ПРАВА
РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ
 RSS
ИЗПРАТИ СТАТИЯТА НА ПРИЯТЕЛ
АБОНАМЕНТ ЗА "НАТО ПРЕГЛЕД"
  

От AMF до NRF

Неопределеността, която характеризира международния контекст в областта на сигурността отново привлича вниманието към ролята на силите за бързо реагиране за защита на стратегически важните интереси на НАТО. Диего Руиз Палмър описва процеса на развитие на тези формирования.

В исторически план силите за бързо реагиране на НАТО - от създадените през 1960 г. Мобилни сили на Съюзното командване в Европа (AMF) до днешните Сили за бързо реагиране (NRF) – са изпълнявали широка гама задачи като възпиране, отбрана, гарантиране на сигурността, а след края на Студената война и все по-сериозни мисии по регулиране на кризи. Всяка от тези задачи има конкретна политическа и оперативна цел, която отразява развитието в света и реалния контекст, в който се осъществява задачата, и много често те се припокриват и взаимно се допълват.

Постоянните характеристики на силите за бързо реагиране на НАТО са високата степен на бойна готовност, бързата реакция, лесното разгръщане и многонационалният им характер. Благодарение на тези си качества те са пригодени както за експедиционни операции на стратегическо разстояние от Европа и Северна Америка, така и за мисии в зоната на Северноатлантическия договор.

Темата за силите за бързо реагиране се повдига в НАТО за пръв път през 1960 г., когато тогавашният Върховен командващ на съюзните сили в Европа (SACEUR), генерал Лорис Норстед, предлага да се създаде бързо разгръщащ се корпус към неговото командване - Съюзното командване в Европа (АСЕ) - който да възпира опитите за заплаха, принуда, агресия или война срещу съюзническите държави по северния и южния фланг на НАТО. В мирно време в тези държави има малко или никакво военно присъствие и идеята за мобилните сили AMF е да се изпращат бързо многонационални възпиращи сили.

Националното участие в AMF се организира по предварителен план за сформиране на многонационални сили, оптимално подготвени за разгръщане в петте зони на AMF - северна Норвегия, датския остров Шеланд, североизточна Италия, северна Гърция и гръцка и турска Тракия и накрая, източна Турция. Планирането и ученията се наблюдават от малък многонационален щаб във Федерална република Германия, но при реални събития командването и контролът на разгърнатите части на AMF се осъществяват от местните командващи на пехотата и военновъздушните сили, за да се гарантира интеграцията на местните войски с подкрепленията и единната реакция на НАТО.

Макар че тласъкът за създаването на АМF през 1960 г. идва от тревогите за опазването на южния и северния фланг чрез възпиране, Берлинската криза от 1961 г. бързо привлича вниманието върху отбраната на централната зона. След издигането на Берлинската стена Съединените щати масово подсилват разположените в Европа американски войски. Херкулесовите мащаби на това начинание демонстрират трудностите да се предостави бързо подкрепление, поради транспортирането през океана на хиляди военни машини. Това води до първото мащабно позициониране на САЩ, които струпват в южна Германия оборудване за две дивизии.

През 1963 г. Съединените щати изпробват способността си бързо да подсилят централната зона в учението "Big Lift", което демонстрира нарастващия капацитет на стратегическия военновъздушен транспорт на САЩ, мъдростта на решението предварително да се складира бойна техника и осъществимостта на бързо изпращане на подкрепления в голям мащаб.

През 1968 г., след решението на САЩ да предислоцират някои части на американската армия от Европа в континентална Америка, за да оказват поддръжка на американските войски в Югоизточна Азия, в Южна Германия е складирана бойна техника за трета дивизия. А от 1969 г. до края на Студената война Съединените щати ежегодно проверяват способността си да връщат войски в Германия (на английски “REturn FORces to GERmany”) в ученията за стратегическа мобилност REFORGER.

През 1975 г., поемайки поста SACEUR, генерал Александър Хейг решава да уеднакви разнородните планове за подсилване, разработени от НАТО и държавите-членки, в единен План за бързи подкрепления и да включи ученията REFORGER в по-широка гама координирани учения под надслов Autumn Forge, чиято цел е да проверят и демонстрират способността на НАТО да подсили и отбранява трите зони, обхванати от командването в Европа.

В основата на този план е безпрецедентният ангажимент на Съединените щати да предоставят на НАТО еквивалента на 10 дивизии, способни да се разгърнат и да отбраняват Западна Германия в деседневен срок от решението за подсилване (така наречената концепция "10 в 10"), което налага разполагане на бойна техника за три допълнителни дивизии в обекти в северна Германия, Белгия, Люксембурт и Холандия.

Силите за бързо реагиране и планът за бързи подкрепления въплъщават девиза на колективната отбрана в НАТО - "Един за всички, всички за един"

Една от основните цели на плана, която предопределя политическото доверие и военната ефективност на силите за бързо реагиране на НАТО по време на Студената война, е да успокоява. Съюзническите държави, разположени по разделителната линия в Европа, които трябва да са готови за предна отбрана и да устояват на заплахи, принуда или агресия, са по-мотивирани, когато знаят, че далечните и отвъдокеанските им съюзници като Канада, Португалия, Обединеното кралство и Съединените щати се ангажират да им се притекат на помощ в случай на криза или война. По този начин силите за бързо реагиране и планът за бързи подкрепления въплъщават девиза на колективната отбрана в НАТО - "Един за всички, всички за един".

Естествено с края на Студената война всички тези механизми станаха излишни. Ученията REFORGER бяха прекратени, повечето бази в Европа бяха закрити и ранните и по-късни ангажименти за изпращане на подкрепления приключиха. Планът за бързи подкрепления постигна целта си да възпира и успокоява, но с изчезването на породилите го обстоятелства се превръщаше в отживелица.

С трайното развитие на Европа като единен, свободен и мирен континент и същевременно разрастващия се спектър непредсказуеми кризи по периферията на НАТО, бързо ескалиращи в конфликти като на Балканите, силите за бързо реагиране трябва да се пренасочат от защитата на европейската територия към регулиране на кризи извън северноатлантическата зона. Известно време се обмисля увеличаването на размера на AMF от бригада в дивизия, но скоро става ясно, че те са отживели времето си.

Още през 1991 г. Първи британски корпус, основният принос на Великобритания в защитата на Западна Германия през четири десетилетия, е трансформиран в Многонационален корпус за бързо реагиране на съюзните войски (ARRC). Епохата налага силите за бързо реагиране да са по-голямо формирование с по-високи бойни способности, за да могат да осъществяват трудните операции по налагане на мира като тези на АЙФОР в Босна и Херцеговина през 1995 г. и на КЕЙФОР в Косово през 1999 г. И в двата случая ARRC се разгръща пръв на терена.

Въпреки всичко AMF продължават да участват в мисии до разпускането им през 2002 г. В натовския речник след Студената война те влизат съответно в категориите Сили за незабавно реагиране (IRF) и Сили за бързо реагиране (RRF).

През 90-те години, въз основа на опита от Персийската война, съюзническите държави трансформират силите си, за да ги пригодят към бързо осъществяване на експедиционни операции на стратегическо разстояние от Европа и Северна Америка. По примера на ARRC се създават още осем многонационални корпуса, дислоцирани в цяла Европа, шест от които са във висока бойна готовност. Бързото реагиране вече не е привилегия на едно специализирано формирование - то е в основата на новата структура на силите в Алианса. След време категориите IRF и RRF са заместени от новите категории Сили във висока бойна готовност (HRF) и Сили в ниска бойна готовност (FLR).

От 2003 г. НАТО разполага със сили за бързо реагиране на повикване (NRF), чийто 20 000 личен състав се попълва на ротационен принцип.

Но без обединяваща концепция за тяхното използване, многонационалните пехотни и военноморски корпуси във висока бойна готовност са изолирани островчета с високи бойни способности. Идеята за създаване на многонационални Сили за бързо реагиране ( NRF), одобрена на срещата на върха на НАТО в Прага през 2002 г., цели да се обвържат всички формирования във висока бойна готовност в обща ротационна схема и да се стандартизират тактиката, техниката и процедурите. Най-общо казано, NRF са гръбначният стълб на бързото реагиране, а HRFs са плътта. Това е "райско съчетание" от нарастващи експедиционни способности и новаторска концепция за тяхното използване.

От официалното влизане в бойна готовност на NRF през 2003 г. НАТО разполага със сили за бързо реагиране, чийто 20 000 личен сътав се попълва на ротционен принцип, формирование, каквото не е имало никога по време на Студената война и което не съществува никъде другаде по света, освен в Съединените щати. Натрупаният опит при различните ротации демонстрира, че концепцията е удачна и динамиката на промяна, генерирана със създаването на NRF, навлиза в широчина и дълбочина в армиите на държавите-членки на Алианса.

Освен това успешното ръзгръщане в Афганистан, между 2004 г. и 2007 г., на щабовете на четири пехотни корпуса във висока бойна готовност, съставляващи главната щабквартира на ръководените от НАТО Международни сили за сигурност (АЙСАФ), показа, че тези щабове могат добре да използват уменията на техните NRF в една реална и трудна операция, трупайки опит в отдалечен театър на бойните действия.

Съществуващите пропуски във важни за NRF бойни способности... хвърлиха сянка върху силите

Съществуващите пропуски във важни за NRF бойни способности, особено тези, които са ключови за разгръщането и доброто им използване, както и постоянните трудности при тяхното попълване при всяка ротация, хвърлиха сянка върху силите и породиха съмнения в оперативната им ефективност и дългосрочното им съществуване. Чуха се предложения за намаляване на равнището на амбициите към NRF, заявени от НАТО при тяхното създаване.

Но макар че тези пропуски са реална причина за загриженост, те не поставят под въпрос качествата на първоначалната концепция. Те отразяват по-скоро предизвикателството пред редица съюзнически държави, които трябва да държат на повикване едни от най-елитните части на своята армия, като същевременно участват едновременно в многобройни експедиционни операции.

Тези пропуски са признак и на общите системни слабости в начина, по който НАТО сформира силите си в началото на XXI век, а именно:

• Неспособността да се използват доказаният процес на планиране на отбраната в НАТО и създаването на сили във висока бойна готовност така, че процесът на сформиране на силите да стане по-предсказуем, ефективен и траен;

• Недостатъчното използване на съвместното финансиране за покриване на разходите за всяко непредвидено спешно разгръщане на NRF, което демотивира някои държави-членки, които иначе имат готовност да предоставят контингенти при ротацията на NRF, но се безпокоят, че ще трябва да поемат големи извънбюджетни разходи, ако се наложи силите да се използват в кризисна ситуация.

• Прекалено скованото разпределение на силите на НАТО в различни категории, което пречи на гъвкавото използване на всички способности и усложнява действията на NRF; и

• Подходът при оценката на бойните способности на отделните ротации, насочен прекалено към пропуските по отношение на общите изисквания, вместо към най-рационалното използване на вече предоставените от държавите-членки способности.

Съществува всеобщо разбиране, че тези недостатъци вредят на престижа и на използваемостта на NRF и започването на работа по тяхното отстраняване ще бъде приоритет на срещата в Страсбург и Кел.

В разширения Алианс силите за бързо реагиране със засилена възможност за разгръщане запазват значението си за възпиране, отбрана и вдъхване на сигурност.

На фона на участието на НАТО в Афганистан основната мисия на NRF и свързаните с тях сили във висока бойна готовност е регулирането на кризи на стратегическо разстояние от Европа и Северна Америка за защита на основните интереси на Алианса в областта на сигурността, както и предотвратяването на риска кризите да прераснат в открит конфликт или решаването на конфликт и изграждане на мира. Същевременно в разширения Алианс силите за бързо реагиране със засилена възможност за разгръщане запазват значението си за възпиране, отбрана и вдъхване на сигурност.

При всяко положение специфичната и несравнима способност на Алианса да планира и ръководи многонационални експедиционни операции и да смесва разнородни способности в единна армия ще позволи наследството на AMF да се запази в NRF през седмото десетилетие на НАТО и по-нататък.

Офицери обсъждат план по време на учението Александър Експрес

Дислоцирането, типът и обхватът на силите за бързо реагиране непрекъснато се променят

Споделета това:     DiggIt   MySpace   Facebook   Delicious   Permalink