ЕЗИК
Заради превода българската версия на "НАТО Преглед" излиза онлайн около две седмици след английското издание.
ЗА "НАТО ПРЕГЛЕД"
ИЗДАТЕЛСКА ПОЛИТИКА
АВТОРСКИ ПРАВА
РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ
 RSS
ИЗПРАТИ СТАТИЯТА НА ПРИЯТЕЛ
АБОНАМЕНТ ЗА "НАТО ПРЕГЛЕД"
  

Афганистанци, съглашения и аматьори

Патрик Стивънсън прави преглед на книгата на Джул Стюарт "Ален сняг", която анализира поуките от първия провал на англичаните в Афганистан преди около 200 години.

Една стара поговорка сред военните гласи: "За стратегия говорят аматьорите; професионалистите говорят за логистика". Това е неприкрит упрек към цивилните командващи, които според военните често са склонни да се съсредоточават върху стратегията за сметка на логистиката.

Но в демократичните общества задължително цивилни лидери напътстват националните армии. Създаващото се в резултат от това напрежение между цивилни и военни е стар, често срещан проблем. Отглас от тази дилема през разстоянието на времето намираме в поучителната книга на Джул Стюарт "Ален сняг", която разказва за първата война в Афганистан и унищожителното поражение на колониалната британска армия.

Причина за катастрофалното събитие е страхът, че разширяващото се руско влияние в Средна Азия може да заплаши британския раджа. Този страх не е неоснователен. Царистката войска е вече до границите на Афганистан. Тя подпомага персийския шах, който има териториални амбиции в региона.

През ноември 1838 г. персийска армия, подпомагана оп руски съветници, нахлува в Афганистан и обсажда Херат. По това време се смята, че завладяването на този град ще предаде цял Афганистан в ръцете на руснаците и ще последва масово руско военно присъствие по бреговете на Инд.

Афганистанският крал Дост Мохамед, на пръв поглед приятелски настроен към англичаните, попада между двата хищни лагера и започва да се колебае на кого да даде подкрепата си.

Тогавашният главен губернатор на Индия граф Окланд се възползва от това колебание и обсадата на Херат, за да свали от трона Дост Мохамед и да настани на него по-податливия шах Шуя, превръщайки Афганистан в марионетка на Великобритания.

Ако няма врагове, те трябва да бъдат измислени; ако има, заплахата от тях трябва да бъде преувеличена.

На 1 октомври 1838 г. Окланд излага причините, които според него налагат война, в Манифеста от Симла, документ, изпълнен с неточности и откровени измислици, предназначени да споят подкрепата за войната. Сред тях е твърдението, че Дост Мохамед е приел да се съюзи с руснаците, което няма нищо общо с истината.

Струва си да се подчертае и твърдението на Окланд, че обсадата на Херат от персийците е равносилна на завземането на Афганистан от руснаците и налага непременно британска намеса. С анализа си Окланд превръща един далечен и решим проблем в неизбежна жизнена заплаха. Неверните съждения превръщат заявеното желание да се защити Афганистан в решимост да бъде покорен.

Многобройни са противниците на Манифеста от Симла - най-често военни. Сър Хенри Мериън Дъранд - сприхав, но способен воин, който често се опълчва на вишестоящите, пише: "преувеличените страхове от руската мощ и интриги... придадоха на Херат фалшиво значение, което няма нищо общо с... реалната му позиция спрямо Кандахар и Инд."

Лорд Солсбъри напипва главния проблем: "Или трябва въобще да не вярваш, че руснаците съществуват, или да приемеш, че догодина те ще са в Кандахар. За общественото мнение няма средно понятие."

С това изявление Солсбъри признава, че войната в демократичното общество изисква абсолютни и безмилостни врагове. Ако те не съществуват, трябва да бъдат измислени; ако съществуат, заплахата от тях трябва да бъде преувеличена.

Слабото разузнаване, възприемано като източник на благовестия от взаимно убеждаващите се привърженици на войната, също изиграва важна роля. "Политическите" лица често не схващат племенната обвързаност, която е в основата на афганистанския политически живот. Географското положение също работи срещу британците - особено планинският терен, където дългите колони войски са изложени на точната стрелба на снайперите.

Смята се също, че афганистанското население с нетърпение ще посрещне възцаряването на шах Шуя. Истината е доста различна. След завземането на Кандахар, пратеникът сър Уилиям Мак Наутън уверява Окланд, че "афганистанците посрещат британските офицери като освободители". Макар това да изглежда така, той сериозно подценява гнева на афганистанците срещу окупационните сили.

.

Изглежда така, сякаш привържениците на войната я схващат почти като някаква гиганска рискова игра.

Ако задълбаем, има малко, ако не и никакви доказателства, че Дост Мохамед някога е възнамерявал да сключи съглашение с Русия. А като знаем трудностите, с които се сблъскват англичаните, идеята за една огромна руска армия, която просто преминава през Афганистан към Индия, изглежда доста спорна.

Изглежда така, сякаш привържениците на войната я схващат почти като някаква гиганска рискова игра: преместваш си пионките и когато територията се оцвети в цвета на твоя играч, значи е твоя. Това е твърде идеализирано виждане, изчистено от разни банални понятия като линии на доставка и местни настроения. То е и аматьорско.

Лъжата идва в момента, когато, докато британците се готвят да нахлуят в Афганистан, персийците зарязват обсадата на Херат и се завръщат у дома. Макар че основанието за войната е изчезнало, британците все пак настъпват. Прекалено много хора и пари са мобилизирани във войната. Тя е собственото си основание.

Забележително е, че британците завладяват Кабул относително лесно. Проблемът не е във войната, а в мира след това.

Местният бунт и слабото ръководство скоро ще направят живота в Кабул непоносим за остатъците от колониалната армия. Последвалото отстъпление от Кабул към Джелалабад доунищожава армията, съставена от 5000 европейски и индийски войници.

Авторът компетентно влиза в ролите на стратег, тактик, историк и гробар, балансирано редувайки сцени от бойното поле с достоверни дискусии на тогавашните политици. Това е първостепенен политически коментар, предрешен като исторически очерк, където в текста често се спотайва упрек към по-съвременни премеждия.

Книгата на Стюарт закъсняло ни напомня опасностите, които дебнат, когато цивилните аматьори не слушат своите генерали, или когато генералите не смеят да се опълчат на цивилните вишестоящи. Поуки, които сякаш сме решили да не усвояваме.

Споделета това:     DiggIt   MySpace   Facebook   Delicious   Permalink