Разкази за миналото, уроци за бъдещето

Петр Лунак прави преглед на последната книга на Лоуранс Каплан, в която авторът разглежда в какво и защо се различава съдбата на Варшавския договор и НАТО.

Защо НАТО не последва Варшавския договор на бунището на историята след края на Студената война?

Всеки отговор трябва да започне с развенчаването на стария мит, според който НАТО и източният му съперник са били огледални образи.

През 1955 г. съветският лидер Никита Хрушчов налага Варшавския договор на Източна Европа като реакция на включването на Западна Германия в НАТО. Но както показват неотдавна разсекретените данни от архивите, истинската цел на Варшавския договор е НАТО. Москва предполага, че може да замени НАТО, тогава пълноценна организация за сигурност, с Варшавския договор, който до края на 60-те години си остава една куха черупка.

Когато държавите от Източна Европа най-после отхвърлиха лениновата система и сталинския блок, те за първи път имаха възможността да разтурят създадения от Хрушчов съюз. Редица черногледци предсказваха подобна съдба и на НАТО, лишен от своя враг. Логично щеше да бъде НАТО също да умре без стон, ако беше наложен от Съединените щати на Западна Европа, принудена да го приеме пред съветската военна и политическа заплаха. Но НАТО не бе това.

Както обяснява Лоуранс Каплан в последната си книга „НАТО 1948: раждането на Трансатлантическия алианс”, идеята за обвързващ съюз с която и да било европейска държава ужасява Съединените щати от началото на XIX век. Американското отношение към Западна Европа, въвлечена в логиката на плана Маршал, изисква тя да демонстрира, че може да говори с един глас и да действа единно. Америка може да помогне – без непременно да участва – в европейските проекти, целящи Европа да се изправи на крака. В този контекст инициативата за създаване на трансатлантически договор за сигурност трябва да излезе преди всичко от Европа.

„Йосиф Сталин постигна точно обратното на това, което се надяваше”, шегува се веднъж генералният секретар на НАТО, белгиецът Пол Анри Спаак, обявявайки, че НАТО трябва да издигне статуя на Сталин.

Както подробно демонстрира Каплан, заслугата е на британския външен министър Ърнест Бевин, който напълно разбира американската чувствителност и граници. След провала на срещата на външните министри със Съветите в Берлин през декември 1947 г. Бевин влага цялото си умение да направи не само възможно, но и неизбежно участието на Съединените щати в европейските договорености за сигурност. Двусмислен и може би дори несигурен в истинската насока, Бевин започва да намеква колко желателен е един „Западен духовен съюз”, създаден около Франция и Великобритания, съюз, който да има връзки в областта на сигурността с Канада и Съединените щати.

Шансовете не са големи - с няколко изключения като Джон Фостър Дълес доминираният от републиканците сенат е завладян от изолационистки нагласи. Държавният секретар Джордж Маршал не е въодушевен. Макар че редица средни служители от Държавния департамент са привлечени от идеята за трансатлантически алианс, двамата интелектуални гуру Чарлз Болър и Джордж Кенан са против. Те твърдят, че осъществяването на английските въжделения излишно ще милитаризира Студената война, а предизвикателството пред Западна Европа е по-скоро политическо, отколкото военно.Френският външен министър и герой от съпротивата Жорж Бидо одобрява усилията на Бевин. Но той се сблъсква с обвиненията на комунистическата левица и голистката десница, че вторачването в съветската заплаха противоречи на основния интерес на Франция, а именно да гарантира, че Германия никога повече няма да представлява заплаха.

Необходимо е ново развитие в Източна Европа и държавническият талант на президента Труман, за да направят САЩ решителната крачка.

Колективна воля за колективна отбрана

Западноевропейците демонстрират волята си заедно да гарантират защитата си с подписването на Брюкселския договор за колективна отбрана през март 1948 г., отчасти като реакция на завземането на властта в Чехословакия от комунистите и самоубийството на чехословашкия външен министър Ян Масарик. В отговор Труман обявява подкрепата си за европейските усилия.

В действителност Лондон е замислил Брюкселския договор единствено като начин да се направи възможно участието на САЩ в европейските механизми за сигурност. Британците са загрижени за последиците, които ще има за тях участието им в само европейска структура без Съединените щати.

За тяхно щастие и за щастие на много други, в една резолюция на американския сенат, предложена от Държавния департамент и подкрепена от председателят на парламентарната комисия за външна политика Артър Ванденберг има едно изречение, в което се подкрепя обвързването на Съединените щати с договори за колективна сигурност. Сега вече целият държавен департамент подкрепя идеята за трансатлантически алианс.

През всичкото това време Съветите се опитват да шантажират Запада в нов кръг преговори за бъдещето на Германия и най-вече чрез блокадата на Западен Берлин, достъпен само по въздуха.. Днес знаем, че решението на Сталин да не прекъсва достъпа по въздуха е противоречало на препоръките на съветските военни. Надявайки се, че Западът няма да успее да окаже помощ на Западен Берлин по въздуха, Сталин решава да не предизвиква военен конфликт.

„Създаването на НАТО внася яснота в участието на САЩ в отбраната на Европа”

Но той постига точно обратното на това, което се надява. Не само че Берлин оцелява, но и с милитаризирането на Студената война той предоставя още един аргумент за създаването на трансатлантически съюз за сигурност. Вторият генерален секретар на НАТО, белгиецът Пол-Анри Спаак, казва веднъж на шега, че НАТО трябва да издигне статуя на Йосиф Сталин. Дори и днес можем да се запитаме дали, ако Сталин не бе преиграл картите си в Източна Европа и Берлин, НАТО щеше да се появи такъв, какъвто го знаем? За жалост в книгата на Каплан няма достатъчен анализ на поведението и кривите сметки на Съветския съюз, допринесли за създаването на обвързващ съюз.

След декларацията Ванденберг е необходима още една година, за да се изготви текстът на Вашингтонския договор. Каплан демонстрира, че макар и първоначалната идея за създаването на официален трансатлантически алианс да идва от европейците, на американците се дължи оформянето на работеща структура. Те настояват бъдещият алианс да включва не само петте държави, подписали Брюкселския договор (Франция, Великобритания и Бенелюкс), но и други (Норвегия, Исландия, Португалия,и Дания), които да станат пълноправни членове. Същевременно доизпипването до последната минута на ключовия член 5, за да бъде по вкуса на Сената , показва колко трудно е за Съединените щати да формулират задължителен ангажимент за Стария континент.

Създаването на НАТО не се отразява незабавно на военното равновесие между Запада и Изтока, който продължава да се радва на военно превъзходство на терена. Променя се обаче яснотата в участието на САЩ в отбраната на Европа. Съгласието на Съветите за нападението на Северна над Южна Корея се дължи на убеждението, че САЩ няма да се намесят в конфликт на Корейския полуостров. А мисълта, че САЩ могат да останат без конкретна задача в Европа след подписването на официален договор през 1949 г. направо е немислима.

Но да се върнем към първоначалния въпрос. Защо, за разлика от страните от Варшавския договор, съюзническите държави от НАТО запазиха своя алианс? Отговорът е, че те не го възприемат като средство за чуждо владичество, а като съюз, който в продължение на 40 години е отговарял на техните потребности и в последно време продължава да го прави.

Лесно е да се твърди обаче, че славното минало гарантира бляскаво бъдеще. За да остане НАТО надежден, съюзниците трябва да сложат край на конфликтите на Балканите, да допринесат за борбата срещу тероризма и да гарантират успеха на мисията АЙСАФ. И трябва да се готови да продължат да инвестират във военни способности и трудни операции.

Това не е лесна задача. Но и създаването на алианса през 40-те години не е било лесно.

Лоуранс Каплан „НАТО 1948: раждането на Трансатлантическия алианс” (Lawrence S. Kaplan: ‘NATO 1948: The Birth of the Transatlantic Alliance’, публикувана от Rowman and Littlefield, New York, 2007.)

Последната книга на Лоуранс Каплан предлага интересен поглед към причините и пътя към създаването на НАТО.

Споделета това:     DiggIt   MySpace   Facebook   Delicious   Permalink