Букурещ: планиране и партньорство за резултат в сигурността през XXI век

Срещата в Букурещ е моментът да се зададат трудните въпроси, смятат Джулиън Линдли-Френч и Джеймс Таунсенд. Ако не се намерят верните отговори, Алиансът няма да може да се адаптира адекватно към изискванията и заплахите за сигурността в новия век.

© James McLoughlin / Van Parys Media

Внимателното вглеждане гарантира по-добър стратегически ефект

Срещата на върха на НАТО в Букурещ е важна. Тя се организира в момент, когато колективната воля и убеденост на Алианса е поставена на сериозно изпитание.

Имплицитно във всеки дебат за НАТО присъства един задълбочен въпрос: има ли Алиансът достатъчно стратегическо въображение, за да реагира на многобройните нови заплахи и предизвикателства, които се появяват в света около него?

Конкуренцията за енергия, разпространението на оръжия за масово унищожение, глобалният тероризъм, пандемиите, затоплянето на планетата, киберзащитата, увреждането и разрушаването на инфраструктурата и, разбира се, Афганистан, предоставят сериозен материал за поредица срещи, които ще се състоят от 2008 до 2010 година. Те ще покажат дали Алиансът планира успех, или се готви за провал.

Става въпрос за важен стратегически момент и с всичките си противоречия НАТО, бидейки единствената истинска стратегическа организация на Запада, дава най-голяма надежда за стратегически резултат през XXI век.

За целта през този период трябва да бъде изработена нова стратегическа концепция, която да постави връзката между стратегията и търсения ефект в основата на планирането в Алианса. Едва тогава НАТО ще се трансформира в стратегически и отбранителен команден център, което е от основно значение, за да може да служи на хората в новата стратегическа ера.

Програмата на срещата в Букурещ потвърждава важността на момента. Оставащите задачи от 90-те години се смесват с предизвикателствата от новото десетилетие от 2000 г. – вероятното присъединяване на трите адриатически държави, приемането на подробен политико-военен план за Афганистан, бъдещето на Косово, положението на Силите за бързо реагиране, замразеният конфликт НАТО-ЕС, противоракетната отбрана и дори старият дебат за нов вид стратегическа концепция.

Структурата зависи от властта, но властта трябва да се движи от визия, и идеи, а за това е необходима дързост и визия.

НАТО сам по себе си няма вина. НАТО в крайна сметка е такъв, какъвто му позволяват да бъде колективната воля и амбиции на неговите членове. Реформата в Главната квартира и новият интегриран процес на планиране на отбраната демонстрират до каква степен НАТО се движи в правилната стратегическа посока.

Остава обаче една стратегическа дилема, която се дължи на определено регионалните и тактически нагласи на твърде много държави-членки. Затова на срещата в Букурещ би трябвало да се засегне въпросът за амбициите на НАТО, но поради многобройните импликации той вероятно ще бъде избегнат. За жалост дилемата за равнището на амбициите крие един основен за Алианса въпрос: за какво е предвиден? Какви въоръжени сили трябва да предоставят държавите-членки в една широка зона на заплахи и предизвикателства за организацията, как да се организират и финансират?

Защото предвид ограничения човешки и финансов капитал, инвестиран в отбраната, независимо дали става дума за НАТО или за ЕС, Западът като цяло трябва сериозно да помисли какъв вид институции и сили са способни да генерират сигурност най-ефективно и евтино, предвид широкия спектър задачи, с които ще се сблъскат западните структури за сигурност (не само военни), и в какъв вид отбрана се вписва това.

Проблемът е, че неуместно наречените „войни на избора” са войни от вчерашния ден. Съществуват всички условия за завръщане на стратегическата сцена на съревнованието между великите сили в рамките на два или дори на един цикъл на планиране на отбраната. Това обилно се подхранва от тъмната страна на глобализацията, където твърде лесно може да се предостави разрушителна сила на все по-бедните държави и на радикални групи. Така че стратегическата стабилизация е част от стратегическия живот на Запада.

НАТО трябва да се подготви да генерира възможно най-интензивен стратегически ефект. Едновременно с това трябва да поддържа надеждно регулиране на сигурността на местата, където тъмните сили на глобализацията могат да бъдат възпрени. Резултатът е критичен момент в отношението способности-капацитет, където потребността от работещи в мрежа воини измества нуждата от критична маса кални ботуши.

За да реши този критичен момент в отношението способности-капацитет, НАТО се нуждае от дързост.

За да се реши проблемът, е необходим така нареченият по натовските стандарти радикален отговор. По повод битката в Хуртген през 1944 г. началник щаба на Айзенхауър Уолтър Бедел Смит казва: „Ние никога не правим нищо дръзко. Трябва да се разправяме с минимум 17 души и се налага да правим компромиси, а компромисът никога не е смел.”

© Akg-Images / Reporters

Гъливър: опасността да ни оплетат дребните неща

В днешния свят има две първостепенни изисквания за стратегическа надеждност – ефективна обща стратегия и стройна, ефективна и финансово изгодна организация на властта на стратегическо и регионално равнище по паралелните оси на съгласуваните национални усилия и на ефективните разширени партньорства. Структурата зависи от властта, но властта трябва да се движи от визия и идеи, а за това е необходима дързост и визия.

Но когато задачите разширяват структурата експоненциално в отсъствието на стратегия или визия, се стига до окопаване на бюрокрацията, което неизбежно води да забавяне, протакане и намаляване на стратегическия ефект. Твърде много служители в Алианса забравиха изкуството на стратегията и го замениха с бюрократичен подход, който подготвя не стратегически успех, а запазването и продължаването на самата бюрокрация.

За жалост историческата отговорност да гарантира свободата и целостта на Европа пречи на НАТО да мисли и да действа нашироко. Самият процес на регулиране на разширяването включваше по необходимост и назначаването на значителен брой цивилни и военни, на които по обясними причини е необходимо време, за да схванат и приемат стратегическата роля на организацията. Този процес на свиване се засилва от мнозина европейци, която сякаш искат да признаят само тези заплахи, с които могат да се справят, за да оправдаят своя евро-изолационизъм.

С наближаването на шестдесетата годишнина от основаването на НАТО Алиансът трябва да се обърне назад и да преразгледа основните стратегически причини за своето съществуване.

Редица членове на Алианса използват езика на стратегическия ефект и бързата реакция, макар че самият процес на подготовка за това води до забавяне и шикалкавене.Терминологията на ефекта се провъзгласява, дори когато властта се разпада или задушава. Както винаги, жертва на самозаблуждението стават доброто планиране и реалният напредък по жизненоважните въпроси като стратегическите улеснения и общото финансиране на операциите.

При липсата на стратегически консенсус обръчът от политика и сигурност, свързващ събитията, които Алиансът трябва да регулира, силите и средствата, придадени към тях, и сложното планиране, което трябва да ги ръководи, става опасно слаб. В резултат от това почти няма връзка между например мисиите и задачите на Алианса, както са изложени в Подробните политически насоки от ноември 2006 г., и средствата, методите и механизмите за тяхното изпълнение. С други думи, стратегията на Алианса изглежда добре на хартия, но не успява да предизвика желаната модернизация в манталитета на силите в достатъчен брой държави-членки, които да се превърнат в ефективни водачи на планирането.

Точно този вакуум пречи на доброто планиране, тъй като отделните държави-членки теглят всяка в своята посока и в резултат на това пропастта в стратегическото планиране вътре в НАТО става опасно дълбока. Вследствие на това Алиансът твърде често се впуска в до голяма степен безплодни дебати за организацията на неадекватното.

Без ефективни критерии за планиране на отбраната и силите, подобна липса на стратегия налага наглед безкраен списък задачи на малки армии в обширни и отдалечени зони за дълъг период от време. Вярно е, че понастоящем силите на НАТО много рядко вършат това, за което са предназначени, защото нямат нужната екипировка за своята мисия. Това увеличава риска не само за самите войски, но и за хората, на които се опитват да помогнат.

На държави като Австралия, Япония, Индия и Южна Корея трябва да бъде даден достъп до основните стандарти на планиране, които могат да утвърдят Запада като основата на твърдата сигурност в една несигурна епоха.

Ако не травматизирани, то твърде чувствителни от колективния опит в Афганистан, нито една от държавите-членки не е способна да предложи отговор на най-важната група въпроси – каква картина на сигурността искат да създадат страните от НАТО за следващите десет години? Как най-добре да се подготвят обществата да понесат цената на бъдещите задължения в областта на сигурността? От какви армии реално се нуждаят съюзническите държави в сложната среда на сигурност? Като минимум с наближаването на шестдесетата му годишнина Алиансът трябва да се обърне назад и да преразгледа основните стратегически причини за своето съществуване.

Търсенето на стратегически ефект в НАТО

Въпреки несъмнената мощ на държавите от НАТО, туморът на липсата на консенсус засилва стихийността, плахостта и несигурността във време, когато единствената стратегическа организация на Запада трябва да докаже, че има широта на мисленето по широкия свят, в който действа. Вследствие на това се получава стратегически отказ и невроза и лидерството се заменя с банални неща, а нерешителността се прикрива зад високопарни слова. Най-незначителният напредък твърде често се приветства с думи като „исторически”, „епохален” или „жизненоважен”. В резултат се получава ерзац стратегия, в която колкото по-лишена от съдържание е инициативата, толкова по- помпозно е наименованието й. Затова не е изненадващо, че в такава среда „стратегия” стана най-прекомерно употребяваният термин в английски език. Трябва само да се погледне слабият резултат на повечето държави-членки в изпълнението на Пражкия ангажимент за военните способности, за да си даде човек сметка за размера на самозаблудата. В името на народите от Алианса това състояние на нещата трябва да приключи, и то скоро.

НАТО трябва да се изправи срещу най-дълбоката от дилемите на планирането, търсейки да разреши вътрешното противоречие между разширяването, укрепването на способностите и изнасянето на ефект.

Основната линия е тази, дори и отчаяно да се нуждаем от нова стратегическа концепция, за да актуализира усилията на Алианса. Изработването на подобна стратегия има опасност да се превърне в ново упражнение по бюрокрация и в крайна сметка ненужност, което и досега преследва Стратегическата концепция от 1999 г. Тъжното е не толкова в заплахите, пред които са изправени държавите от НАТО, а в създалата се култура да се избягва справянето с тях.

Няма съмнение, че НАТО се нуждае от актуализирана стратегическа концепция, но такава, която правилно да насочи синхронизацията в планирането на отбраната и силите и основаното на ефекта единство на усилията в подкрепа на една амбиция по мащаба на НАТО. За да направим това, време е да се изправим срещу самите себе си.

Имаме спешна нужда от това. В Афганистан тежестта на риска се измества от столиците към оперативните командвания, които не разполагат с достатъчно власт, средства и ресурси, за да успеят, и получават упреци за провал, макар че не е тяхна вината. Това е определено нечестно и съвършено безсмислено. В епохата на тотална сигурност, в която навлиза НАТО и в която цялата национална мощ трябва да се мобилизира на транснационално равнище, подобен стратегически претекст е не само неуместен, но с времето може да се окаже и определено опасен.

Затова в Букурещ трябва да започне процес на стратегическо обновление, от което Алиансът отчаяно се нуждае.Това обновление трябва да обхване четири основни компонента.

Първо, необходима е нова декларация за водещите елементи в планирането в Подробните политически насоки като основа на новата стратегическа концепция. Това трябва да включи осъвременяването на член 5 като част от новата стратегическа отбранителна архитектура (включително противоракетната отбрана, киберзащитата и ролята на ядрените сили на Алианса в новата концепция за възпиране) и ролята на въоръжените сили на НАТО (екипирани с необходимите за постигане на стратегически ефект способности и с капацитет да оказват поддръжка на операциите) в борбата с тероризма в глобален обхват и с разпространението на оръжия за масово унищожение.

Вторият важен политически елемент е необходим за стартирането на дебата за стратегическата концепция. Тук обаче има проблем. Необходимостта да се запази динамиката в модернизацията на НАТО може да бъде изместена от провеждането на изборите в САЩ. Затова като минимум не само е полезно, но и изпълнимо да се приемат и обявят отново основните принципи на Алианса през XXI век. В идеалния вариант може да се подготви една Атлантическа харта, която да е готова за срещата на върха в началото на 2009 г. по повод шестдесетата годишнина на НАТО.

Трето, реформата на процеса на планиране трябва да се ускори, така че до 2010 г. НАТО да разгърне най-малко две големи съвместни операции и шест по-малки, основани на развитието на способности и капацитет на поносима цена. За целта трябва да се адаптира моделът на трансформация, за да се намалят разходите за всеки войник, поради които европейските въоръжени сили са твърде малки и които изострят проблема със способностите и капацитета. За такива сили е необходим строен интегриран процес на планиране на отбраната в НАТО, който да обединява екипите за планиране на отбраната и за инвестиции в отбраната в обща централизирана планираща функция.

Четвърто, голямата епоха на разширяването на НАТО наближава към своя край. Надяваме се в Букурещ да бъдат направени важните крачки към изпълнението през следващите няколко години на историческата мисия на НАТО – изпълнението на ангажимента му към народите, живели от двете срани на желязната завеса по време на Студената война, отваряйки вратата за нови членове. Трябва обаче да се промени цялостната концепция за партньорство. Ако НАТО ще се превръща в стратегически център за сигурност, което определено е необходимо, партньорствата трябва да търсят стратегически ефект, а не само регионална стабилност. Това означава да се отвори вратата за държави с близки нагласи по целия свят, които искат да се включат в стабилизиращата мисия на НАТО. Държави като Австралия, Индия, Япония и Южна Корея не се стремят към членство, но трябва да получат достъп до основните стандарти на планиране, които могат да утвърдят Запада като основата на твърдата сигурност в една несигурна епоха.

Ефективната сигурност предполага надеждната способност на НАТО да се включва във всякакви форми на съвместно действие на всички равнища на принудата в партньорство с другите важни организации и с партньорски държави. През XXI век сигурността е в партньорството. Но изграждането на нови стратегически партньорства изисква дързост от горе до долу, а не отделни маргинални прояви отдолу нагоре. В противен случай планирането ще се превърне в регулиране на упадъка, а ние не можем да си позволим това.

Само истинската стратегия, а не бюрокрацията, може реално да определи приоритетите, а за разработването на такава стратегия е необходимо информирано политическо лидерство, политическа смелост и нов стратегически консенсус в Алианса, ангажиран (и желаещ да инвестира) в ролята за постигане на стратегически ефект, за която е създаден.

Затова в новата стратегическа епоха една нова ефикасна стратегическа концепция е жизненоважна.

Затова член 5 трябва да се обнови като основа на военния престиж на Алианса в центъра на новата стратегическа отбранителна архитектура.

Затова държавите от НАТО трябва да подсилят договорите за военно равновесие и неразпространение с мерки срещу разпространението на оръжия за масово унищожение, включително и подходяща противоракетна отбрана.

Затова Алиансът трябва да създаде въоръжени сили, способни и желаещи да изпълняват целия спектър утрешни задачи и благодарение на цивилно-военното ръководство да влияят върху всички форми на сигурност.

В Букурещ трябва да започне процес на създаване на истинска стратегическа сигурност, сигурност, основана на надеждна военна сила, която да може да се наложи във всички аспекти на едно участие. Това е предизвикателство за планирането.

Веднъж Уинстън Чърчил казва: „Това не е краят. Това дори не е началото на края. Но може би това е краят на началото”. Ако Букурещ се впише в тези думи на Чърчил, тогава със сигурност може да се каже, че НАТО се подготвя за сигурността в новия век. И срещата в Букурещ ще си е свършила работата.

Споделета това:     DiggIt   MySpace   Facebook   Delicious   Permalink