Преосмисляне на партньорствата на НАТО през XXI век

Днес заплахите за сигурността са глобализирани и нетрадиционни. Време е партньорствата на НАТО да се адаптират, казва Рон Асмус.

IПрез 90-те години на двадесети век партньорствата на НАТО бяха ключов елемент в преосмислянето на организацията след епохата на Студената война. Разширяването на НАТО и намесата на Балканите бяха в много отношения най-важните стратегически инициативи, предприети от Алианса.

Развитието на новите инструменти за партньорство позволи да се избегне възникването на нови разделителни линии след разширяването, даде възможност на НАТО да изгради отношения със стратегически важни страни, които не се стремят към членство, и улесни създаването на ръководени от НАТО коалиции, които дадоха своя принос в миротворческите операции на Балканите. Партньорствата бяха важна част от успеха на НАТО през 90-те години и от голямата стратегия за изнасяне на стабилност в целия континент.

Погледнато от днешния ден, тези нови инструменти за партньорство може би изглеждат като благоразумно приспособяване към новата стратегическа действителност. На времето обаче съвсем не бе лесно Алиансът да се отвори и да общува със страни, които не са негови членове.

Мнозина от нас си спомнят отлично как ни гледаха с неодобрение, когато предлагахме такива стъпки в началото на 90-те години. Това просто не може да се направи, ми се повтаряше при всяко посещение в Главната квартира на НАТО. Няколко години по-късно НАТО разработи програмата Партньорство за мир и в последствие създаде Основополагащия акт НАТО-Русия, Съвета НАТО-Украйна и ЕАСП. Припомням това, само за да подчертая факта, че единствено когато стратегическите императиви и политическият консенсус за промяна се изявиха отчетливо, на пръв поглед невъзможните за преодоляване препятствия изчезнаха и Алиансът се оказа доста гъвкав и изобретателен.

Сега се намираме в аналогична ситуация. Днес държавите-членки на НАТО са несигурни и разделени по отношение на бъдещата обща цел и стратегия на Алианса. Много от новите стратегически проблеми пред нас се намират извън Европа и включват участие в потенциално нестабилни региони по света, където Алиансът никога не е стъпвал. Но според мен ние няма да решим проблема с новия вид партньорства, ако не изясним тези по-широки стратегически въпроси. Три от тях се нуждаят от по-специално внимание.

Днес държавите-членки на НАТО са несигурни и разделени по отношение на бъдещата обща цел и стратегия на Алианса

Първият е бъдещата роля на партньорствата на НАТО в сегашната евроатлантическа общност. Засилва се усещането, че тези партньорства и структури започват да остаряват. Редица от най-активните членове на ЕАСП се присъединиха към НАТО или работят в рамките на Планове за действие за членство и подобни инструменти.

В резултат на това ЕАСП се изпразва от съдържание. Русия възприема все по-твърда и антизападна позиция и вероятно няма да сътрудничи, както досега. Средна Азия придобива значение за Запада, но никой не знае как да използва инструментите за партньорство на НАТО като част от стратегия за по-широко участие. Проблемът отново е в липсата на обща западна стратегия, в която инструментариумът за партньорство на НАТО да играе важна роля.

А Близкия изток?

Вторият въпрос е за бъдещата роля на НАТО в Близкия изток в най-широк смисъл. Средиземноморският диалог и Истанбулската инициатива за сътрудничество са в стратегически вакуум. Двете инициативи, разбира се, се различават много по своя произход. Средиземноморският диалог бе разработен в средата на 90-те години в допълнение и като противотежест на отварянето на НАТО към Изтока. Той винаги е бил нещо като по-малкото братче на разширяването и партньорството – с по-малко стратегически насоки от Алианса и не така ентусиазирани партньори от отсрещната страна. Истанбулската инициатива за сътрудничество, лансирана в Истанбул след 11 септември и войната в Ирак, бе първата стъпка в признаването, от страна на НАТО, на огромните залози на Запада в Персийския залив.

Днес и двете инициативи страдат от липсата на стратегическа яснота в НАТО за целите в широкия Близък изток. Те си лишени от механизмите на една обща визия или стратегия. Има страни в Близкия изток, които искат да изградят по-тесни отношения с НАТО и там Алиансът е спирачката. На първо място в списъка е Израел, но има и други средиземноморски държави и страни от Съвета за сътрудничество в Персийския залив. В това отношение НАТО също не съумя да капитализира това стратегическо отваряне поради липсата на широка споделена от всички западна стратегия и визия.

Третият ключов стратегически въпрос са възможните бъдещи глобални партньорства. В това отношение официално използваният от Алианса термин „страни за контакти” вече подсказва двусмислие. Операции като тази в Афганистан изискват НАТО да привлече държави извън Европа за разпределение на тежестите. И когато такива страни вземат по-голямо участие от редица държави-членки, разбираемо е те да искат да участват във вземането на решения. Това налага НАТО да отвори процеса за вземане на решения и да го реши по нов начин.

Тук отново се сблъскваме с нерешения въпрос какво точно искат членовете на НАТО. Партньорството с Австралия или Япония наистина ли е, само за да се набавят повече войски и пари за ръководените от НАТО мисии? Или за изграждане на стратегически отношения в нови и важни региони? Еднопосочно или двупосочно е то? Казано просто, дали е само упражнение за разпределяне на бремето или се опитваме да създадем нова динамика в сигурността във важни региони? НАТО не може и не трябва да се опитва да бъде навсякъде и да решава всички проблеми. Но едно пътуване до Австралия или до Япония бързо показва, че тези страни се опитват да установят отношения с НАТО по много интересни и сложни причини, които често се игнорират в текущия ни дебат.

Алиансът отново е на стратегически кръстопът

До какво заключение ни води всичко това? Алиансът отново е на стратегически кръстопът. След като се преосмисли през 90-те години и се справи с предизвикателството да изгради нов ред в Европа след Студената война, днес той е изправен пред необходимостта да се преобрази във фактор на сигурността, способен да защищава ценностите и интересите на своите членове на глобалната сцена. По принцип НАТО предприе тази стратегическа стъпка с Афганистан, но още не е ясно дали ще успее. Успехът на АЙСАФ там ще отвори вратата за нови и по-амбициозни идеи за партньорството и вероятно по-широка роля в сигурността на Южна Азия и не само. Провалът ще постави под въпрос бъдещето на Алианса.

Няма нужда да бъдеш Клаузевиц, за да предвидиш, че е малко вероятно кризи като тази в Афганистан да бъдат изолирано събитие. Почти със сигурност можем да се обзаложим, че следващата ще бъде някъде в Близкия изток. Ако бъдещето на този регион наистина е основният стратегически въпрос на нашето време, тогава наистина е ненормално, че основният западен съюз го няма никакъв, когато трябва да се решават проблемите там, просто защото липсва голяма обща стратегия, част от която да е НАТО. В по-голяма близост преосмислянето на партньорството с Евразия изглежда по-обнадеждаващо, но и там има реални проблеми.

Ако днес някой зададе тези въпроси в Брюксел, ще бъде посрещнат с неловко мълчание – точно като в началото на 90-те години. Партньорствата като че ли отново влязоха в категорията „твърде сложни за уреждане”. В действителност повече от всякога се налага партньорствата да бъдат творчески преосмислени като нов инструмент в света, в който живеем. Проблемът, който трябва да решим, е да намерим общата цел и политическата воля да определим какво искаме да постигнем в стратегическо отношение. Тогава ще се намерят достатъчно умни хора в НАТО, които ще ни помогнат да модернизираме нашия партньорски арсенал и да постигнем тези цели.

По задачи: австралийски войници търсят оръжия в Афганистан

Споделета това:     DiggIt   MySpace   Facebook   Delicious   Permalink