История
40 години от доклада Армел
Пиер Армел (© НАТО)
Лоуранс Каплан разглежда причините, влиянието и трайното значение на документа.
В близо шестдесетгодишната история на НАТО има няколко събития, предизвикали основни промени в посоката на развитие на Алианса. Двете, които се открояват най-много, са Корейската война, повлияла на структурата на организацията между 1950 г. и 1952 г., и рухването на Съветския съюз между 1989 г. и 1991 г. , започнало с падането на Берлинската стена. Третата основна промяна, оказала силно влияние на вътрешните отношения в Алианса по време на Студената война, е докладът Армел от 1967 г. Сега, след четиридесет години, инициативата на Армел показва влиянието на по-малките държави-членки на НАТО върху големите сили и особено свръхсилата САЩ. Приемането на това послание от страна на НАТО прекратява центробежните стремежи, които можеха да доведат до разпадането на Алианса. НАТО тръгва по линия, която в крайна сметка ще доведе до края на Студената война.

През 1966 г. белгийският външен министър Пиер Армел предлага проучване, което да анализира бъдещите задачи на НАТО и процедурите за тяхното изпълнение с цел да се укрепи Алиансът като генератор на траен мир. Докладът от проучването, внесен в Северноатлантическия съвет през декември 1967 г., влиза в историята като символ на гласа на малките държави, които настойчиво изискват разведряването и отбраната да са двете основни функции на организацията в непосредствено бъдеще. Признавайки съществуващия риск от потенциални кризи, особено по германския въпрос, докладът не подценява значението на „адекватна военна сила и политическа солидарност за възпиране на агресията”. Но основната му заслуга е твърдението, че съюзническите държави трябва да установят по-стабилни отношения, в рамките на които да се решат политическите въпроси и особено проблемът със статута на двете Германии. Докладът изхожда от постановката, че за източноевропейските и съветските политици едно стабилно решение в Европа крие редица предимства и начинът да се постигне то е разведряването.

Основната част от работата по доклада не е поверена на представители на малките държави. Трима от докладчиците по четирите подгрупи към Специалната група, създадена от Северноатлантическия съвет под ръководството на тогавашния генерален секретар Манлио Брозио, са Карл Шулц, Дж. Уотсън и Фой Колър съответно от външните министерства на Федерална република Германия, Великобритания и Съединените щати. Уотсън и Шулц ръководят подгрупа 1 по отношенията Изток-Запад, а Колър е докладчик за подгрупа 2 по общите въпроси на отбраната. Третата подгрупа по отношенията между съюзническите държави се ръководи от белгиеца Пол-Анри Спаак, а подгрупа 4 по развитието извън зоната на НАТО – от холандския професор Патейн от Университет в Утрехт. Присъствието на американски, британски и германски дипломат след авторите на доклада Армел е много важно, защото първоначалния замисъл на Армел за чисто европейска група, която да подчертае европейската солидарност срещу натиска на САЩ е твърде ограничен, а така се получава широка програма, обхващаща целия Алианс.

Работата по писмените доклади на подгрупите започва през 1967 г. и е привършена до септември. И те са в основата на обобщения документ, изготвен от Международния секретариат и внесен на съвещанието на външните министри през декември. Вместо „Бъдещето на Алианса” докладът е озаглавен „Бъдещите задачи на Алианса”, за да напомни на държавите-членки, че мисията на НАТО ще продължи и след двадесетата му годишнина през 1969.

Сътрудничеството в работните групи между малките и големите държави е израз на сериозната промяна, настъпила през годините, изминали от „Доклада на Комитета на тримата за невоенното сътрудничество в НАТО” през 1956 г. Докладът на тримата мъдреци е в същност един вопъл на малките държави, които се чувстват изключени от процеса на вземане на решения. Те настояват за истинско сътрудничество в съветите на НАТО. Този доклад е изготвен под облака на Суецката криза, която сама по себе илюстрира маргинализацията на малките съюзнически държави. Когато през 1957 г. Съветът приема доклада, специалната му препоръка за „разширено сътрудничество и консултации на ранните етапи на формиране на политиката” ще бъде игнорирана през следващото десетилетие.

Докладът Армел влиза в историята на НАТО като зов на малките държави разведряването и отбраната да имат еднакво значение в Алианса.
Причината, която в средата на 60-те години извежда разведряването на важно място в историята на НАТО и позволява гласът на по-малките държави да бъде чут, е промяната на геополитическата сцена. Точно както англо-френският провал в Суец отвлича вниманието от съвета на „тримата мъдреци”, една поредица от събития вътре в Алианса и между двата блока обслужва целите на доклада Армел. Основният фактор е краят на кубинската криза с ракетите през 1962 г. и берлинската криза през 1964 г. И в двата случая Съветският съюз, на косъм от започването на война, се отказва – в Куба като изтегля ракетите си от острова, а в Берлин, подписвайки споразумение с Германската демократична република, в което не се споменава статутът на Западен Берлин. В резултат от това сред европейските държави-членки се заражда убеждението, че Съветският съюз и Варшавският блок се движат към все по-нормални, макар и често съпернически отношения с НАТО. Езикът, на който е написан докладът Армел, подсказва, че настъпилото намаляване на напрежението „не е крайната цел, а част от дългосрочен процес за изграждане на по-добри отношения и уреждане на проблемите в Европа”.

Макар и неволно, Франция на Шарл де Гол внася втори елемент в контекста, довел до доклада Армел. С изтеглянето на страната от военната структура на НАТО президент Де Гол дава израз на убеждението си, че военната конфронтация със Съветския блок е останала в миналото и че Съветският съюз вече не бива да се третира като ненормална държава, желаеща да унищожи Запада, а като потенциален партньор в новия европейски ред. Франция създава проблем за Алианса с очакванията си той да се саморазпусне, след като Съветите отслабват хватката върху Източна Европа. В този сценарий за бъдещето на Европа се смята за ненужно да се продължава с отбранителните мерки.

В този контекст докладът Армел дава отговор на предизвикателството на Франция. В него ясно се подчертава, че именно успехът във военната област прави разведряването възможно. Стъпвайки на тази основа, НАТО трябва да разработи надеждни инструменти за политически и икономически контакти с Варшавския блок. Макар че приема разведряването като начин за изграждане на нови отношения със съперническия Съветски съюз, Де Гол не е доволен от факта, че ролята на координатор на политиката на държавите-членки за постигане на тази цел е поверена на Северноатлантическия съвет. Проблемът се решава, когато Франция приема общата концепция за политически консултации, без да е длъжна да приеме перспективата за интегрирана политическа структура. За да не рискува да остане изолирана в Алианса, Франция с неохота приема съкратената версия на специалните препоръки на подгрупите. В резултат се получава документ само от 17 абзаца.

Изтеглянето на Франция от SHAPE също дава възможност малките държави да надигнат глас в Комитета за планиране на отбраната и в Групата за ядрено планиране, без да се страхуват от възраженията на Франция. Съединените щати обръщат специално внимание на Групата за ядрено планиране като заместител на неуспелите Многонационални сили. Макар че европейските държави не притежават ядрени оръжия, така те поне участват, макар и в ограничени рамки, в планирането на ядрената мощ. Всички съюзнически държави с изключение на Франция получават информация по ядрените въпроси, която до 1966 г. им е отказвана. Съвместното обсъждане, за което пледира докладът на „тримата мъдреци”, дава на по-малките страни липсващата им дотогава възможност да участват в определянето на залозите за бъдещето. Името на Армел в надслова на доклада е израз на истинска промяна.

Има и трета промяна на международната сцена, която също частично допринася за доклада Армел – ефекта от войната във Виетнам върху ролята на САЩ в НАТО. В началото военните действия в Южна Азия получават подкрепата на съюзниците от НАТО, тъй като с помощта си за Южен Виетнам Съединените щати служат на общата кауза за съпротива на комунистическата експанзия. Но ако това е оценката в началото на 60-те години, бързото нахлуване на американски войски през 1965 г., превърнало виетнамския конфликт в американска война, уронва престижа на САЩ в очите на европейците. През 1967 г. повечето държави-членки стават остри опоненти на войната, донякъде поради жертвите сред цивилното население, но най-вече защото осъзнават, че войната отклонява американските ресурси и въоръжени сили от задълженията на САЩ в Европа.

От своя страна Съединените щати признават, че войната във Виетнам отслабва ролята им в НАТО и създава вътрешно напрежение в държавата. Разведряването се очертава като възможност за САЩ да се измъкнат от виетнамското блато. Мотивите на Америка да залага на разведряването на са идентични с европейските. Няма пълен консенсус и по значението на понятието. Американските политици не споделят убеждението, че Студената война е еволюирала до степен разведряването да получи същия статут като отбраната в отношенията на НАТО със Съветския съюз. Но напрегнатото вътрешно положение и надеждите за европейска и съветска помощ в решаването на виетнамския конфликт по времето на доклада Армел императивно налагат Съединените щати да приемат препоръките му. Към края на десетилетието трансатлантическата суперсила е загубила част от авторитета си, но участието й в НАТО остава жизненоважно за успеха на разведряването и за отбраната на Алианса.

Акцентът на доклада Армел върху разведряването смущава Съединените щати, макар че са принудени да признаят тази необходимост. Върховният съюзен командващ за Европа генерал Лаймън Лемницър е разтревожен от факта, че държавите-членки приемат нахлуването на Варшавския договор в Чехословакия с прекалено безразличие и се безпокои от така наречената Остполитик на германския канцлер Вили Бранд. Тази източна политика е следствие от решението на Германия в преговорите по Армел да занемари обединението, за да подобри отношенията си с Източна Германия и Съветския съюз.

При други обстоятелства Съединените щати може би щяха да се противопоставят на подхода на Федералната република към Източна Германия. Но в сянката от Виетнамската война духът на разведряването изглежда като възможност за укрепване на връзките на Америка с нейните съюзници и като най-лесният начин за изтегляне от Виетнам. Освен това администрацията Никсън приема своя версия на разведряването, тъй като националният съветник по сигурността Хенри Кисинджър се опитва да обвърже Съветския съюз в една система на равновесие на силите, а не да влиза в дипломатическа конфронтация.

Насилственото сваляне от съветския блок на правителството на Дубчек в Прага през август 1968 г. припомня на НАТО, че не бива да занемарява отбранителната си готовност. Това обаче не отклонява държавите-членки от препоръките от Декларацията от Рейкявик на заседанието на Северноатлантическия съвет от юни 1968 г., в която е заявен интерес към взаимно балансирани съкращения на въоръжените сили. Инициативата Бранд като че ли открива пътя за преговорите за взаимни балансирани съкращения на войските във Виена през 1973 г. Същата година докладът Армел вдъхновява Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа, която през 1975 г. приема Заключителния акт от Хелзинки. За разлика от поведението си по време на виенските преговори, този път Съветският съюз държи да сключи споразумение, което да легитимира следвоенните граници. Но разпоредбите от Хелзинки включват и споразумение за спазване на човешките права и разширяване на свободата на информация във всички подписващи страни.

Верижните последици от доклада Армел продължават през 70-те и 80-те години, когато контролът върху въоръженията продължава да бъде основна тема в преговорите между Изтока и Запада. Първоначалната вълна на оптимизъм, породен от разведряването, утихва в средата на 70-те години, когато Съветският съюз и НАТО започват нов кръг в надпреварата във въоръжаването, но семената, поседи от доклада, продължават да дават плодове. Американските гаранции за отбраната на Европа се балансират от ангажимента на САЩ да работят за подписването на договор за контрол на въоръженията със Съветския съюз. Когато десетилетие по-късно Съветският съюз и Съединените щати съвместно прекратяват Студената война, посланието от доклада Армел най-после става реалност.

Текстът на „Бъдещите задачи на Алианса” (Докладът Армел) ще намерите на : http://www.nato.int/docu/basictxt/b671213a.htm
......Начало.....