Литературен преглед
НАТО и употребата на сила
Кристофър Бенет прави преглед на нови публикации за НАТО.
Райън Хендкриксън - „Дипломация и война в НАТО: Генералният секретар и военните действия след Студената война” (Diplomacy and War at NATO: The Secretary General and Military Action after the Cold War, Ryan C. Hendrickson, University of Missouri Press, 2006).

Стен Рининг и Палгрейв МакМилан - „Обновеният НАТО: Силата и целта на трансатлантическото сътрудничество” (NATO Renewed: The Power and Purpose of Transatlantic Cooperation, Sten Rynning, Palgrave MacMillan, 2005).

Джеймс Гоу - „Защита на Запада” (Defending the West, James Gow, Polity, 2005).

Лоуранс Каплан - „НАТО разделен, НАТО единен: еволюцията на един Алианс” (NATO Divided, NATO United: The Evolution of an Alliance, Lawrence S. Kaplan, Praeger, 2004).

През януари и февруари 2003 г. в навечерието на войната в Ирак НАТО изпадна в състояние, което бе окачествено от тогавашния американски посланик към организацията Никълъс Бърнс като „близко до смъртта”. По това време Алиансът изглеждаше парализиран и напълно неспособен да предостави и най-малката поддръжка за защитата на Турция, единствената съюзническа държава, която има дълга граница с Ирак. След протяжни дискусии и публични обвинения държавите-членки все пак успяха да намерят компромисно решение, макар и в рамките на форум, в който не участваше една от съюзническите държави – Франция. През следващите месеци страните от НАТО съумяха до такава степен да изгладят разногласията си, че Алиансът успя да поеме ръководството на Международните сили за сигурност в Афганистан през следващото лято.

Първата криза в НАТО през ХХI век се прояви по отношение на заемането вътре в Алианса на ракети Пейтриът и самолети АУАКС. Но това, което раздели съюзниците, бе доста по-съществено, а именно употребата на сила в международната политика. С блокирането на подкрепата за турската отбрана, някои съюзнически държави възразяваха срещу подготовката на ръководената от САЩ кампания за нахлуване в Ирак. Тази позиция бе израз на различното мислене в отделните държави-членки по отношение на най-подходящата реакция на заплахата от тероризъм, която се превърна в основния приоритет на сигурността след атентатите в Ню Йорк и Вашингтон от 11 септември 2001 г.

Макар че съюзниците предложиха подкрепа на САЩ незабавно след 11 септември, като се позоваха на член 5 от Вашингтонския договор, те не възприеха радикалната промяна в мисленето, което по това време еволюира в новата доктрина на Вашингтон. През месеците след 11 септември американското схващане за употребата на сила бързо еволюира и достигна кулминационната си точка в Стратегията за национална сигурност от 2002 г., която откровено пледира за превантивна война, твърдейки: „Колкото по-голяма е заплахата, толкова по-голям е рискът от бездействие – и по наложително да се предприемат превантивни действия, за да се защитим, дори ако няма сигурност за времето и мястото на вражеската атака. За да се изпреварят или предотвратят такива враждебни действия на нашите противници, Съединените щати при нужда ще действат превантивно.”

Тази позиция отразява активната реакция на преобладаващото чувство на несигурност в Съединените щати след атентатите от 11 септември. Но тя отива доста по-далеч от консенсуса в НАТО, постигнат точно три години по-рано при приемането на втората Стратегическа концепция след Студената война. Резултатът от нея е неудобен, но като цяло продуктивен за НАТО през тези няколко години, защото съюзниците се опитват да намерят общата основа за взаимодействие в решаването на общите проблеми на сигурността. И точно по този начин Алиансът се справи със средата след 11 септември и кризата от 2003 г., и това е отразено в последните публикации за НАТО.

В книгата „Дипломация и война в НАТО: Генералният секретар и военните действия след студената война” Райън Хендриксън анализира развитието на отношението към употребата на сила в НАТО през погледа на генералните секретари, ръководили Алианса през този период, посвещавайки по една глава на всеки един от тях, както и на генералните секретари по времето на Студената война. Този изключително оригинален анализ се основава на интервюта с официални представители на НАТО, цивилни и военни, и с някои постоянни представители. Хендриксън, който е асоцииран преподавател по политически науки в университета в Източен Илиноис, се опитва да оцени свършеното от всеки от тях, като подчертава, че различните обстоятелства, при които са действали, правят преките сравнения невъзможни.

В предпоследната глава Хендриксън разглежда ролята на лорд Робертсън по време на дебатите за предоставяне на отбранителна поддръжка на Турция и твърди, че е могло кризата да се регулира по-добре. Той смята, че фактът, че лорд Робертсън не говори френски, е сериозна пречка, и споменава критиките към поведението на Генералния секретар, който прекалено агресивно и бързо предлага резолюция преди да е постигнат консенсус. Използвайки така наречената „мълчалива процедура”, и принуждавайки публично съюзниците да отхвърлят позицията му на генерален секретар, според Хендриксън лорд Робертсън е превърнал вътрешните несъгласия в открито противопоставяне, което превръща политическите различия между съюзниците в световна новина. Авторът си задава въпроси и за военният принос, който НАТО може да даде, след като Германия е предложила двустранна помощ за отбраната на Турция, предоставяйки ракети „Пейтриът” и самолети „АУАКС” на Холандия, която подпомага Турция.

За да бъде честен към лорд Робертсън, Хендриксън подчертава и други фактори, допринесли за кризата в НАТО, включително неправилния прочит от Вашингтон на дипломатическите нагласи и двойнствената тактика на Анкара в Северноатлантическия съвет след избори, които като че ли предвещават политическа промяна. Освен това Хендриксън илюстрира силната и положителна роля на лорд Робертсън за снабдяване на НАТО с подходящите инструменти за справяне с предизвикателствата през следващите години, както и в уреждането на конфликта в Бивша югославски република Македония*.

Реакцията на НАТО на заплахата от война в Бивша югославска република Македония* през 2001 г. показва колко далеч стигна Алиансът след края на Студената война и как еволюира консенсусът през тези години. Въпреки призивите на първия Генерален секретар на Алианса след Студената война Манфред Вьорнер, НАТО не успя да се намеси, за да спре кръвопролитията в Хърватска и Босна и Херцеговина в течение на четиригодишни боеве. Вярно е, че едва през август и септември 1995 г., след произволната екзекуция на над 7000 босненски мюсюлмани, мъже и деца, в Сребреница през юли и второто клане на пазара в Сараево, където на 28 август бяха убити 38 души, НАТО се намеси в Операция „Преднамерена сила”, ешелонирана въздушна кампания срещу босненските сърби. В случая с Косово НАТО се намеси през 1999 г. след година въоръжен конфликт, възобновяване и ескалация на боевете и отхвърлянето на мирния план от Белград. За разлика от това в Бивша югославска република Македония* Алиансът бе готов да се намеси, преди ситуацията да е ексалирала в истинска война.

Когато съюзниците предложиха подкрепа на САЩ незабавно след 11 септември, те не възприеха радикалната промяна в мисленето, което по това време еволюира в новата доктрина на Вашингтон
РайънХендриксън илюстрира силното желание на Вьорнер НАТО да участва по-сериозно в Босна и Херцеговина със случката, когато болният генерален секретар се вдига от болничното си легло и заедно с лекуващия си лекар присъства на заседание на Северноатлантическия съвет, където призовава Алиансът да поеме по-широка роля срещу босненските сърби.

Хендриксън отделя много време на дипломатическите умения и политическата прозорливост на Уили Клаас, Генералният секретар, известен по-скоро с това, че бе принуден да подаде оставка поради замесването му в скандал по време на предишната му кариера в белгийската политика. Според автора Клаас играе важна роля за постигането на консенсус и решението НАТО да предприеме Операция ”Преднамерена сила”, първата въздушна кампания на НАТО, в момент, когато престижът на организацията е заложен на карта. Клаас прекратява и примирието, договорено с командира на босненските сърби Радко Младич и разрешава използването на ракети Томахоук, предизвиквайки ескалация на кампанията, без да информира за това Северноатлантическия съвет.

Несъмнено, кампанията от 1999 г. в Косово е най-голямото предизвикателство за единството на НАТО, тъй като продължава 78 дни и включва употреба на сила срещу суверенна държава без специален мандат на Съвета за сигурност на ООН. Кампанията съвпада с 50-тата годишнина от създаването на Алианса и затъмнява отбелязването й.

Реакцията на НАТО на жестокостите в Косово, третата кампания за етническо прочистване, организирана от режима на Слободан Милошевич в Белград, бе по-бърза и по-решителна от тази в случая с Хърватска и Босна и Херцеговина в началото на 90-те години. Както отбелязва Хендриксън, това е резултат от натрупания опит в отношенията с Милошевич през първата половина на десетилетието и еволюцията в отношението към употребата на сила по време на ръководството на генералните секретари Вьорнер и Клаас. Хендриксън подчертава обаче и огромната роля на наследника на Клаас Хавиер Солана за договарянето и поддържането на консенсуса между съюзниците при подготовката и по време на кампанията.

Хендриксън смята, че Солана е успял да изгради и да поддържа консенсус при тези трудни обстоятелства донякъде благодарение на биографията си на виден социалистически политик и на миналото си на противник на кампаниите на НАТО. За него е по-лесно да спечели противниците на употребата на сила, отколкото за един генерален секретар с по-конвенционални убеждения. Определен от държавния секретар на САЩ Мадлин Олбрайт като „страхотен дипломат”, Солана притежава според автора невероятна етика в работата.

Според Хендриксън специалната заслуга на Солана е, че успява през септември и октомври 1998 г. да изкове обща законова позиция за разрешаване на употребата на сила и след това да защити съюзническите държави от пълните последици от това решение чрез ефикасно използване на мълчаливи процедури и поемането на безпрецедентна лидерска роля. В съобщението за пресата на НАТО от 30 януари 1999 г. се признава това в следния текст: „Днес Съветът прие, че генералният секретар може да разрешава въздушни удари по цели на територията на Федерална република Югославия.” Нещо повече, когато кампанията се проточва и Милошевич отказва да се оттегли, Солана решава да засили атаките по-скоро с мълчаливото, а не с явното съгласие на Северноатлантическия съвет.

В „Обновеният НАТО: Силата и целта на трансатлантическото сътрудничество” Стен Рининг проучва същата тема. Само че Рининг, асоцииран преподавател по международни отношения в Южнодатския университет, прави това много по-подробно. Освен това той се опитва да намери и теоретична рамка, в която да впише НАТО.

Както подсказва заглавието, Рининг е оптимист за бъдещето на НАТО, след няколко кризи на идентичността, тъй като според него Алиансът успешно е еволюирал от организация за колективна отбрана през Студената война в организация, изграждаща коалиции за реакция на предизвикателствата пред Запада. „Обновеният НАТО” се откроява сред останалите публикации, посветени на Алианса, с мястото и значението, което авторът отделя на планирането на въоръжените сили. Точно това създава оригиналността на книгата, но същевременно затруднява прочита за всеки, което не познава тази относително суха материя. В последната глава Рининг стига до заключението, че НАТО ще продължи да стои на здрави основи, докато държавите-членки в него имат статуквото на западни сили. Той твърди, че Западът е най-ангажираният регион в света с глобалното статукво, тъй като това е „логичната кулминация на политическата история на Запада”. Авторът се опасява обаче, че държавите на статуквото непрекъснато ще бъдат предизвиквани да реагират на рискове и „НАТО ще успее, единствено ако непрекъснато полага усилия да свърже желанието за запазване на статуквото със специфичните интереси, свързани със специфични рискове”.

Схващането за Запада и значението на неговата отбрана е тема на книгата на Джеймс Гоу „Защита на Запада”. Макар че две от седемте глави са посветени на НАТО, Алиансът не е основната й тема. Фактът, че публикуваната през 1986 г. книга на Уилиям Парк със същото заглавие бе просто история на НАТО, показва колко е еволюирала средата на сигурност през последните 20 години.

Гоу, преподавател по международен мир и сигурност в Кингс Колидж в Лондон, определя Запада не като географско понятие, а като система от ценности с отворен характер.Нещо повече, той смята, че дори хора, които не живеят в западните страни, имат пряк интерес от защитата на тези ценности. Изхождайки от позиция, която нарича конструктивно-реалистична, Гоу пледира за по-активен подход към отбраната. Той вярва, че защитата на Запада днес изисква промяна в правилата, подобна на новата дефиниция на термина „заплаха за международния мир и сигурност”, дадена на първата среща на държавните и правителствените ръководители в Съвета за сигурност на ООН през 1992 г. Според автора логичното следствие от това решение и от реакцията на САЩ на нападението от 11 септември е да се намери ново тълкувание на понятието „самоотбрана”, за да се включи в него превантивното действие.

Гоу признава, че е трудно да се променят правилата, без да се изгубят някои ценности като зачитането на закона в правовото общество, но той е толкова убеден, че превантивната самоотбрана е необходима и неизбежна, че заключава: „Предизвикателство е да се работи възможно най-добре, за да бъде тя създадена и задоволително възприета”. Авторът смята също, че ще е възможно да се постигне консенсус по този въпроса на друга среща на държавните и правителствените ръководители на Съвета за сигурност на ООН.

Изграждането на консенсус в НАТО е една от темите, залегнали в книгата на Лоуранс Каплан „НАТО разделен, НАТО единен: еволюцията на един Алианс”, вероятно най-добрата книга, посветена на Алианса. Каплан, който е доайенът на пишещите за НАТО и все още плодовит писател в осемдесетата си година, умело показва как в историята си Алиансът е преживявал и се е справял с периодични кризи. Авторът започва и завършва с дискусиите около член 5, споровете около създаването му и около позоваването на него и преминавайки през различните събития и въпроси, които са разделяли НАТО от Суецката криза до Ирак, описва историята на Алианса.

Голяма част от книгата е посветена на Студената война и прави проникновен анализ на неудовлетворението и обидата на Великобритания и по-малките държави в НАТО от Съединените щати, които се добавят към добре известните френски роптания и американските оплаквания от европейските съюзници. Каплановият анализ на този период е полезно напомняне на сложността да се удържи заедно съюз от държави на два континента, дори при наличието на явен враг, и хвърля светлина върху редица случаи на стратегически избор, пред които е бил изправен Алиансът.

В епохата след Студената война Каплан проследява развитието на стратегическото мислене в НАТО в участието в бивша Югославия и преговорите по двете Стратегически концепции от 1991 г. и 1999 г. Авторът се спира и на проблемите, възникнали след атентатите от 11 септември и историческото позоваване на член 5 в НАТО, включително на разделението по отношение на употребата на сила в Ирак, без да изпада в песимизъм за бъдещето на Алианса. Напрежението и търканията са вградени в НАТО – пише той – поради факта, че той е свободна организация на доброволно присъединили се страни. Но той има възможност да еволюира и досега нито една държава-членка не е упражнила правото си по член 13 от Вашингтонския договор на прекратяване на членството си. НАТО поема все по-важна роля, включително засилените рискове в Афганистан, и отношението очевидно ще еволюира бързо.
......Начало.....