Договарянето на член 5
Встъпителното слово: европейските и американските представители, включително и президентът Труман (произнасящ реч на снимката), създали Вашингтонския договор, биха се изненадали, ако видеха колко ефективно той продължава да бъде в основата на евроатлантическото сътрудничество в областта на сигурността (© НАТО)
Стенли Слоун анализира дебата за член 5, доминирал в преговорите за подписване на Вашингтонския договор.
По време на преговорите за Вашингтонския договор, основополагащия документ на НАТО, текстът на член 5 за ангажимента за колективна отбрана е подреден така, че да успокои европейските съюзници, че Америка гарантира тяхната сигурност и същевременно да получи подкрепата на Конгреса и обществеността в САЩ. Оттогава съюзниците са принудени да адаптират приложението на член 5 към променящите се условия в Алианса и околния свят. На практика може да се каже, че начинът, по който се е прилагала разпоредбата, е не по-малко важен от грижливо премерените й думи.

Британският външен министър Ърнест Бевин е всепризнатият създател на Вашингтонския договор и автор на текста на бъдещия член 5. През декември 1947 г. след провала на четиристранните преговори между Франция, Съветския съюз, Великобритания и Съединените щати за бъдещето на Германия Бевин стига до убеждението, че западните сили трябва сами да организират отбраната си, за да се защитят от експанзионистичните амбиции на Йосиф Сталин и съветската военна мощ. Американският президент Хари Труман и държавният секретар Джордж Маршал отпърво не са сигурни, че Съединените щати трябва да се включат в алианс за защита на Европа. Наследството от американския изолационизъм и нежелание за участие в официални съюзи постепенно се заличава, но все още е силно представено в Конгреса, където всеки договор трябва да получи две трети от гласовете в американския сенат.

Бевин обаче упорства. В историческата си реч в Камарата на общините през януари 1948 г. той призовава за създаване на Западноевропейски съюз като прелюдия към изграждането на трансатлантически пакт. На 17 март правителствата на Белгия, Франция, Люксембург, Холандия и Великобритания подписват Брюкселския договор, включващ силна разпоредба за взаимна защита. Президентът Труман веднага приветства договора и действието се премества във Вашингтон.

Тайните преговори

Само пет дни по-късно представители на Канада, Великобритания и САЩ започват тайно да се срещат в Пентагона. Макар че основните аргументи в полза на трансатлантическия пакт си дължат на Бевин и неговите колеги, американските участници помагат за интелектуалното оформяне на проекта, а канадците играят важна поддържаща роля.

На 24 март делегацията на САЩ връчва меморандум, одобряващ идеята за пакт за сигурност в северноатлантическата зона, по силата на който „американското правителство ще разглежда всяко нападение срещу една от страните по Брюкселския договор като нападение срещу САЩ и САЩ ще реагират на него съгласно член 51 от Устава на Организацията на обединените нации [запазващ правото на държавите-членки на ООН на индивидуална и колективна самоотбрана]”. След като администрацията на Труман приема да включи тази идея в „Предложенията на Пентагона”, остава в „трансатлантическата сделка” да бъде включен и другият важен американски актьор – Конгресът.

Успоредно с тайните тристранни разговори администрацията започва да работи с някои влиятелни членове на Конгреса, за да проучи какъв тип споразумение ще изглежда най-приемливо за Сената. Сенаторът Артър Ванденберг, реформиран изолационист и председател от Републиканската партия на Комисията по външните отношения, решава да включи същността от предложенията на Пентагона в резолюция на Сената. Ванденберг не само одобрява насоката, в която вървят преговорите, а и желае да извлече престиж за Конгреса (и за себе си) от тази идея. „Резолюцията Ванденберг” е гласувана в Сената на 11 юни, което допринася за плавната работа по Договора.

През юли 1948 г. тайните тристранни разговори са заместени от преговори между седем държави, защото се включват и Франция и страните от Бенелюкс, с което реално преговорите обхващат всички страни по Брюкселския договор, Канада и Съединените щати. Френският представител настоява вместо да се губи време с изготвяне на проект за трансатлантически договор Съединените щати незабавно да се обвържат със страните от Брюкселския договор, да изпратят военна помощ на Франция и останалите държави и да засилят военното си присъствие в Европа. Тъй като по това време Франция не е в течение на предложенията на Пентагона и не знае, че правителството на САЩ все по-сериозно се ангажира с трансатлантическото отбранително споразумение, позицията й е логична. Ако се разположат американски войски на изток от френската граница, всяко съветско нападение ще ангажира незабавно и САЩ, независимо има ли клауза за колективна отбрана или не.

Ангажиментът за колективна отбрана

От гледна точка на САЩ обаче най-важният въпрос в дългосрочен план е текстът на клаузата за колективна отбрана. На Бевин и останалите европейци им се ще новият договор да възприема силната формулировка за колективна отбрана от Брюкселския договор. Това ще принуди Канада и САЩ автоматично да участват в отбраната срещу всяко нападение, насочено към която и да било страна по договора. Американските участници в преговорите отлично съзнават, че подобна разпоредба незабавно ще се изтълкува от Конгреса като орязваща конституционните му правомощия да обявява война и няма шанс да получи одобрение в Сената. Американският преговорен екип предпочита формулировка, близка до езика на Договора от Рио от 1947 г., подписан от САЩ и още 21 американски държави. Договорът от Рио гарантира защита в случай на нападение на една от страните, но не уточнява дали се касае за военни действия. Но за европейците да се изостави възможността от военна реакция е равносилно на това да се обезсмисли договорът.

Окончателният текст на член 5, въпреки очевидните си двусмислия и компромиси, успява да отговори на двойния критерий – да успокои европейците и да бъде политически приет в САЩ. Зоната, предвидена в клаузата, обхваща нападение „в Европа и Северна Америка”, а член 6 добавя и алжирските департаменти на Франция. Текстът гласи, че всяко нападение в тази зона „ще се разглежда като нападение срещу всички тях”… Позовавайки се на легитимността на такива действия въз основа на член 51 от Устава на ООН, всяка съюзническа държава се задължава „да окаже помощ на нападната страна или страни по Договора, като незабавно предприеме, индивидуално или съгласувано с останалите, такива действия, каквито смята за необходими, включително употребата на въоръжена сила…”

Договорът, с тази малко условна, но все пак смислена разпоредба, се подписва във Вашингтон на 4 април 1949. Американският сенат го ратифицира на 21 юли с 82 гласа за и 13 против.

Някои от противниците на Договора обаче улавят важни реални проблеми. Сенаторът Форест Донел заявява например, че „привидната свобода на избора за Съединените щати е илюзорна”. По време на разглеждането на договора той запитва , ако Съветският съюз нападне Норвегия, „Мислите ли, че ще изпълним задълженията си по член 5, ако си кажем ‘трябва само де предприемем такова действие, каквото сметнем за необходимо. Според нас достатъчно е да изпратим 10 галона керосин’”. Историкът на НАТО Лоурънс Каплан в текст, посветен на най-видния противник на Договора, сенатора Робърт Тафт, отбелязва: „За него няма съмнение, че член 5 тласка нацията към война, независимо дали тя ще бъде обявена от Конгреса, преди американската армия реално да се включи в нея”.

Дръзкият блъф

В някои отношения Вашингтонският договор и неговата клауза за колективна отбрана са един дързък блъф, тъй като през 1949 г- европейските държави са в много уязвима позиция и са широко разпространени съмненията, че наличните им въоръжени сили могат да спрат една съветска военна кампания да не стигне до брега на Ламанш..Точно тези обстоятелства подтикват Франция настойчиво да иска военна помощ от Съединените щати още преди подписването на трансатлантически договор. При всяко положение обаче блъфът успява, може би защото удържа обещанието за отбраната на Европа да бъдат заделени значителни американски ресурси, а може би и защото стратегията на Сталин е да разбие европейските демокрации отвътре, чрез командваните от Москва комунистически партии, без да дава нови руски жертви на бойното поле.

Ако при подписването на Договора през 1949 г. член 5 е блъф, скоро след това той придобива реално съдържание. Съветският съюз създава куп поводи за действие от страна на Запада. С блокадата на Берлин през 1948 и 1949 г. става спешно да се придвижи проекта. Съветските опити с ядрени оръжия през август 1949 г. подтикват САЩ да окажат военна помощ на европейските си съюзници. Нападението на Северна над Южна Корея през юни 1950 г. затвърждава ангажимента на САЩ по член 5 и кара страната да изпрати четири допълнителни дивизии в Европа.

С разполагането на значителни американски конвенционални сили и ядрени оръжия в Европа член 5 придобива още по-голяма тежест. Точно както Франция твърди на ранните етапи от преговорите по Договора и както се опасяват противниците му в американския сенат, от момента, в който Съединените щати изцяло се ангажират с отбраната срещу съветско нападение, член 5 придобива много по-голям смисъл на практика, отколкото някога е имал на теория.

По време на Студената война съюзниците обсъждат как най-добре да се прилага член 5. Първоначалните предпочитания на САЩ са за военновъздушни сили и допълнителни пехотни части, които да подсилят европейските армии на терена. Европейците желаят американските сили да се разположат на предните фронтове в Европа, за да са сигурни, че Съединените щати ще имат интерес да се включат в ранните етапи на битката. Разбира се, европейците въобще не успяват да предоставят достатъчно войски, за да отговорят на предпочитанията на САЩ.

Подтикната от необходимостта да се съкрати американският военен бюджет и от неспособността на европейските съюзници да разгърнат достатъчни въоръжени сили, администрацията на президента Дуайт Айзенхауер настоява Алиансът да възприеме стратегията на масовия (ядрен) отпор като основно средство за колективна отбрана, което става през декември 1954 г. Когато Съветският съюз се сдобива със системи ядрени ракети, способни да достигат цели в континенталната част на САЩ, и с това обезсмисля масовия отпор, Вашингтон убеждава съюзниците да възприемат стратегията на „гъвкавия отговор”, в която НАТО планира да отвърне на съветско нападения с всички необходими средства, ядрени и конвенционални.

Гъвкавият отговор в нито един момент не задоволява напълно Съединените щати и европейските съюзници и в резултат от това в Алианса години наред се водят битки за разпределяне на тежестта и дебати за разполагането на новите системи ядрени оръжия. Независимо от това, въпреки всички стратегически поврати, политиката на възпиране, основана на член 5, успява до разпадането на Съветския съюз.

В края на Студената война НАТО е изправен пред редица нови въпроси, включително и доколко релевантен остава член 5. Без да поставят под въпрос ангажимента, съюзниците започват да се освобождават от всичко, направено в негово приложение. Повечето американски ядрени оръжия са изтеглени от Европа и започва процес на съкращаване на американските контингенти и на преориентиране на стратегията на НАТО към „новите рискове и опасности”.

Редица анализатори, включително и аз самият, намекнахме в средата на 90-те години, че член 5 е сложен в „задния джоб” на НАТО, готов за употреба, ако се наложи, и че обстоятелствата извън член 5 все повече ще занимават Алианса и преобладават в ежедневната му политическа и военна дейност.

Макар че в отговор на терористичните атентати срещу Съединените щати на 11 септември 2001 г. НАТО се позова на член 5, днешните операции на Алианса до голяма степен се основават на член 4. Този член, който гласи, че съюзническите държави „ще се консултират съвместно всеки път, когато по мнение на някоя от тях е възникнала заплаха за териториалната цялост, политическата независимост или сигурността на която и да е страна по Договора” е включен в Договора, предимно защото европейските държави за загрижени да опазят оставащите си колониални интереси. Той не обещава нищо, както стана ясно от дебата в НАТО за войната в Ирак. Но той приканва страните по Договора да взаимодействат, за да защитят интересите си от всяка заплаха, независимо от коя част на света идва тя.

Въпреки гореказаното член 5 продължава да бъде сърцето и душата на НАТО. Той гарантира твърд ангажимент за съгласувани действия и дава смисъл на интегрираната военна структура на НАТО, без което Алиансът не би имал възможност да осъществява мисии извън член 5. Вероятно далновидните американски и европейски представители, създали този неостаряващ документ, биха се изненадали, ако видеха колко ефективно той продължава да бъде в основата на евроатлантическото сътрудничество в областта на сигурността.
...Начало...