Тестът на действителността
Въздушни удари: перспективата за намеса на Балканите въобще не присъстваше в първоначалните анализи на ползите от членството в НАТО, извършвани в страните кандидатки ( © Американски флот)
Томаш Валашек описва развитието в отношението към колективната отбрана в НАТО от гледна точка на страните от Централна и Източна Европа.
Никога няма да разберем дали големците, събрани в библиотеката Труман в Индепендънс, щата Мисури, за церемонията по разширяването на НАТО, са си мислели за войната. Но войната започна само дванадесет дни по-късно. Макар че бе спечелил Студената война без нито един изстрел, Алиансът се готвеше за втората си за по-малко от четири години въздушна кампания. Забележителното в Косовската война, започнала на 24 март, не бе нито фактът, че започна, нито мястото й, а контрастът между церемонията по присъединяването в Мисури и действителността в Косово.

Трите нови държави-членки – Чешката република, Унгария и Полша – приети на 12 март, нямаха особен интерес от военно участие на Балканите. Техният стремеж към членство в НАТО се дължеше много повече на усещането за историческа несправедливост, безпокойството от вътрешната несигурност и страха от Русия на изток. А през пролетта на 1999 г. основната зона на операции на Алианса определено бе в Южна Европа, а не изток, и той се занимаваше предимно с човешките права, а не с колективната отбрана. Както и да се тълкува, войната в Косово бе стъпка в съвсем различна посока от тази, която новите членове очакваха, когато се кандидатираха за присъединяване. На пръв поглед, жестоката ирония на историята сякаш отново си играеше с Централна и Източна Европа. Вместо да вземе под крилото си новите си членове, НАТО ги вдигаше на оръжие в името на кауза, която въобще не ги въодушевяваше.

Ще бъде погрешно да се каже обаче, че НАТО е разочаровал централно и източноевропейските си членове. Историята на организацията след Студената война се дели на два етапа и в много отношения сякаш се отнася за два различни съюза. Първият етап, „балканският” през 90-те години, разпъна Алианса между новите и старите членове, първите, предпочитащи той да се съсредоточи върху колективната отбрана, а вторите приемащи новите мисии. Но терористичните атентати срещу Съединените щати от 11 септември 2001 г. предизвикаха такова основно преосмисляне на целите на НАТО, че пет години по-късно почти не остава нищо от тогавашните разделителни линии.

Призивът на НАТО

Всяка една от трите държави, които се присъединиха към НАТО през 1999 г., имаше свои собствени причини да се стреми към членство, но като цяло основните елементи бяха едни и същи. Всички страни от Централна и Източна Европа изпитваха чувството за историческа несправедливост, усещането, че не по тяхна вина две поколения след Втората световна война са били лишени от основни свободи и възможности. Членството в НАТО не можеше да им възвърне отнетото. Но то символично връщаше половината от континента на полагащото му се място сред свободни и демократични държави.

НАТО се възприемаше и като буфер при вътрешни конфликти. През 1999 г. относително кратък десетгодишен период делеше тогавашните страни-кандидатки от времето на комунизма. Първите свободни години преминаха бурно и стабилността се наложи едва в средата на 90-те години. За Будапеща, Прага и Варшава съдбата на Словакия бе като предупредителен сигнал, че комунизмът не винаги се заменя с демокрация. Първото независимо правителство на Словакия затъна в корупция и не се колебаеше да преследва политическите опоненти. Макар че сам по себе си НАТО не се занимава с подобни въпроси, членството в него помогна да се овладеят всички възможни реално антидемократични залитания. Процесът на присъединяване към Алианса заложи политическата рамка за действие на страните кандидатки. За всички тях, тогава десет на брой, заплахата да отпаднат от списъка за членство бе мощен стимул да спазват тези граници.

И накрая, не бива да се забравя Русия. Преходът от комунизма не бе лесен за нито една от централно и източноевропейските държави, но за Русия като че ли бе най-труден. И макар че нито една от бившите комунистически страни не можеше да има пълна сигурност, че тоталитаризмът няма да се върне, политическите мъки на Русия я превърнаха в потенциално опасен съсед за страните кандидатки за членство в НАТО. Страховете се подхранваха не на последно място и от неспособността или нежеланието на Русия да реши висящите въпроси с границите с балтийските държави. По тази причина изначалната мисия на НАТО бе включена в дебата по разширяването. Страните кандидатки стигнаха до заключението, че веднъж като влязат в Алианса, член 5 ще възпрепятства всички затруднения от страна на Русия.

Такива, най-кратко казано, бяха мисловните нагласи, довели до церемонията по присъединяването на 12 март 1999 г. За новите държави-членки НАТО се възправяше като висш символ на новооткритата свобода, влиятелна институция, успокояваща вътрешните размирици и приятелска, но достатъчно висока стена пред нестабилността на изток. Членството се случи няколко години по-късно, отколкото се очакваше първоначално. Но все пак, след дългото очакване и подготовка документите по присъединяването бяха надлежно подписани и трите нови знамена бяха извадени от преддверието и се развяха редом с тези на 16-те дотогавашни страни-членки.

От само себе си се разбира, че перспективата за намеса на Балканите въобще не присъстваше в първоначалните анализи на ползите от членството в НАТО, извършвани в страните кандидатки. Макар че има логична връзка между разширяването към Централна и Източна Европа и опазването на мира на Балканите – и в двата случая целта е се гарантира една стабилна и мирна Европа, - за страни, току-що изплъзнали се от комунизма и очакващи НАТО да им донесе душевен покой, бе трудно да приемат изискванията от Косовската кампания и съсредоточаването на Алианса върху Югоизточна Европа. В контраста между събитията от 12 и от 24 март се крие иронията на бегача на дълги разстояния, който в момента на пресичане на финиша разбира, че тепърва трябва да помогне на организаторите да преместят тежкото оборудване за друг крос.

Дори и да са били разочаровани от развоя на събитията, страните кандидатки съумяха да заглушат емоциите си. Страните кандидатки имаха по-големи очаквания от останалите към подхода на НАТО към сигурността – „един за всички, всички за един”, и затова се включиха в кампанията. Но в тях определено съществуваше напрежение. Обществената подкрепа за войната в Косово бе най-ниска в новите държави-членки. Правителствата им заеха отбранителна позиция, опитвайки се да обяснят на своята общественост защо един съюз, който трябваше да им донесе мир, сега бомбардира Белград от тяхно име – дяволски трудна за защищаване теза, макар че в дългосрочна перспектива налагането на мир в периферията на Стария континент имаше смисъл за страните от Централна и Източна Европа.

Шокът от 11 септември

През 2001 г. нагласите в Централна и Източна Европа се бяха променили. Благодарение на времето и осъществения напредък рискът от вътрешна нестабилност се отдалечи. Дори Словакия, от черната овца на Централна и Източна Европа, се превърна в икономически тигър, а вътрешната слабост на Русия приглуши опасенията от нея сред съседните държави. С намаляването на предишните рискове за Централна и Източна Европа отслабна и акцентът, който новите членове и страните кандидатки поставяха върху ролята за колективна отбрана на НАТО. Пропастта между новите и старите членове постепенно се стесняваше.

Повечето от оставащите различия изчезнаха като по магия на 11 септември 2001 г. Атентатите в Ню Йорк и Вашингтон бяха еднакво неочаквани и преобръщащи всичко както за новите, така и за старите членове. Ако дотогава двете страни се деляха на привърженици на традиционните или на новите мисии – член 5 срещу операциите „отговорност за закрила”, и двете бяха недооценили възможността от катастрофален терористичен удар.

Терористичните нападения от 11 септември върнаха колективната отбрана в центъра на дебата между съюзниците. Ясно бе, че заплахата налага спешни действия, лесно бе и тя да се дефинира. Съюзниците признаха, че тероризмът не е конвенционална заплаха, че най-често се ръководи от групи или индивиди, а не от правителства, и че не може да бъде победен с традиционни средства като възпирането.Освен това, в комбинация с разпространението на оръжия за масово унищожение, той може да има катастрофални последствия. Но консенсусът в НАТО след 11 септември имаше своите граници. Той стигна до диагнозата, но не и до лечението. На въпроса как точно да се предотврати рискът от терористичен катаклизъм, различните съюзници ще отговорят различно.

Едно от последствията от 11 септември бе създаването на нови разделителни линии в НАТО. Очертанията на тези линии далеч не съвпадат с тези между „стари” и „нови” от 90-те години. Новите различия се въртят около въпроса за употребата на сила: при какви обстоятелства е възможна, до каква степен е необходима международна подкрепа и какво да се прави, когато се прекратят бомбардировките. Днешните дискусии пораждат съвсем други различия от тези при интервенциите на НАТО на Балканите. Освен това те се оказаха достатъчно дълбоки да уронят единството на Алианса по отношение на Ирак. Между другото по време на втората война в Ирак Полша, една от новите държави-членки, участва редом със Съединените щати, докато много от старите съюзници останаха настрани. Други се включиха в ръководената от САЩ коалиция, но впоследствие се отказаха, когато падна обществената подкрепа, а в някои случаи и правителството.

Днешните разделителни линии са доста променливи. Освен от въпроса за употребата на сила те се определят и от отношението към Съединените щати. Вашингтон започна офанзивата в Ирак и зае категорична позиция в полза на употребата на сила. Неизбежно бе това да породи спорове и разногласия в НАТО. Това, че някои от реакциите бяха емоционално оцветени от отношението към САЩ, само по себе си е за съжаление. Но конкуренцията между евроцентристката и евроатлантическата перспектива, в която са залегнали различните виждания за ролята на Съединените щати в Европа, е неделима част от днешния дебат в НАТО.

За седем години и с нов кръг на разширяване НАТО извървя дълъг път от церемонията по присъединяването в Индепендънс, щата Мисури. Простичкото противопоставяне „колективна отбрана” срещу „отговорност за закрила” вече е част от миналото. Алиансът отново се върна към колективната отбрана, но е разделен по отношение на начина, по който тя трябва да се тълкува в практиката. Ние всички сме съгласни, че сигурността ни далеч не е това, което си мислехме през 90-те години, но не можем да се споразумеем по това как да се защищаваме и в рамките на каква организация. Превъзходството на НАТО в тази сфера вече не може да се счита за гарантирано. Възможно е някои съюзници да предпочетат да намалят ролята на Алианса в реакцията на новите заплахи и да разширят тази на Европейския съюз.

Различията може и да се стопят, ако добре усвоим поуките, както от Ирак и границите на употребата на сила, така и от Иран и границите на дипломацията. Дали НАТО ще възвърне безспорната си позиция на основен гарант на сигурността в Европа зависи и от това, доколко ще успее да интегрира в себе си Европейския съюз. Напредъкът на Европейския съюз в интеграцията на отбраната е реален и трябва да бъде отразен в ежедневието на НАТО. Но както и да се развият отношенията, съюзниците от Централна и Източна Европа, които вече са членове на Европейския съюз или са на прага на присъединяването, със сигурност ще внесат своя принос в дебата. Разбира се, те няма да го сторят в един глас, а в рамките на различни и развиващи се групи вътре в Алианса.
...Начало...