Позоваването на член 5
Началото на нова ера за сигурността: на заседанието на Северноатлантическия съвет незабавно след атентатите от 11 септември всички делегации се обявяват за възможно най-категорична реакция (© Ройтерс)
Едгар Бъкли описва как НАТО се е позовал на член 5 на 12 септември 2001 г., 24 часа след терористичните атентати срещу Съединените щати.
Ръководех заседание на Групата на НАТО за координиране на политиката, когато пристигна новината за първият самолет, ударил Световния търговски център. Изпълнителният секретар ми подаде информацията на лист. Прочетох я и след това я повторих на глас за участниците в заседанието. Делегатите от САЩ изглеждаха шокирани и не можеха да повярват. Като всички нас…

След няколко минути научихме за втория самолет, който се бе разбил във втората кула и същевременно ми бе съобщено, че Генералният секретар обмисля евакуирането на Главната квартира на НАТО в случай, че подобни атентати са планирани и в Европа. Прочетох и тази информация гласно. Кен Хъфман, който ръководеше американския екип, поиска думата. Той заяви, че посланикът на САЩ Ник Бърнс вече е взел решение персоналът на американската делегация да напусне сградата. Аз отложих заседанието и отидох в кабинета на Генералния секретар.

Заварих суматоха. Имаше съобщения за неидентифицирани или не отговарящи самолети, летящи към Брюксел, но не бе ясно доколко е надеждна тази информация. Вече бе взето решение да се евакуират всички второстепенни служители. Трябваше ли да се свика Северноатлантическият съвет и ако да, къде? Бе решено да се организира неофициална среща на посланиците вечерта в кабинета на Генералния секретар. Официалното заседание на Съвета трябваше да се състои на следващия ден.

Пред кабинета на генералния секретар срещнах Бърнс и канадския посланик Дейвид Райт. Посланик Бърнс говореше за вероятния брой на жертвите – няколко хиляди и вероятно най-големия брой убити за един ден след битката за Аниетам по време на гражданската война в Америка. Посланик Райт, също един от доайените в Съвета, го увери в подкрепата на всички съюзници. „По дяволите, каза той, та това е Съюз. Имаме член 5”.

Това бе първото споменаване на член 5, което чух този ден и то незабавно засегна чувствителната струна. В качеството ми на помощник генерален секретар за планирането на отбраната и операциите знаех, че имаме мисия, дори и без да ни помолят да я изпълним. Особено при извънредни обстоятелства Съветът очаква Генералният секретар да поеме ръководството и да даде предложения. За разлика от редица други международни организации, отговорността за изготвянето на документите и резолюциите в НАТО пада върху международния секретариат. Трябваше да подготвим съветите и препоръките, които Генералният секретар да представи на Съвета на другия ден.

Започнах да обмислям евентуалното решение или декларация. По своя собствена инициатива Генералният секретар вече бе направил кратка декларация, в която осъждаше атентатите, но това не бе достатъчно. Какво можеше да добави към това Съветът?

Почти нямаше от какво да се ръководим. До този момент в НАТО тероризмът никога не е бил обсъждан до такава степен. Доколкото ми бе известно, нямаше ясна политика за използване на средствата на НАТО в отговор на терористични атентати. Не бяха направени никакви консултации с делегациите за случилото се през деня. Дори не бяхме обсъдили бъдещите стъпки и възможности в кабинета на Генералния секретар. Нямаше „насоки” и от нито една от столиците.

За първи път повдигнах въпроса за позоваването на член 5 в декларация на среща в кабинета на Гюнтер Алтенбург рано вечерта. В качеството си на помощник генерален секретар по политическите въпроси Гюнтер щеше да участва в консултациите при Генералния секретар и трябваше да бъдем единни. Взех със себе си текста на Вашингтонския договор.

Тед Уайтсайд, ръководител на Центъра на НАТО за оръжия за масово унищожение, който също присъстваше, попита дали нападението от този ден е било „въоръжено”. Член 5 говори за „въоръжено нападение” срещу държава-членка, но можеше ли да се сметне, че един самолет е оръжие? Мислихме също как да разграничим случилото се този ден от „нормалния” тероризъм, този на ИРА, ЕТА или ПКК. Разговорът бе полезен, но не стигнахме да заключение. Върнах се в кабинета си и се обадих на Холгер Пфайфер, моя заместник, и на Стив Стърм, отговарящ за отбранителната политика.

Тримата обсъдихме всички въпроси. Приехме, че наистина е имало въоръжено нападение. Самолетите бяха използвани като ракети. По отношение на разликата между това нападение и „обикновения” тероризъм, възприехме два критерия – мащабът и насочеността отвън. Мащабът беше важен според нас, защото Вашингтонският договор е създаден за борба със заплахи за мира и сигурността в евроатлантическата зона, включващи висока степен на употреба на сила или последици от нея. Насочването отвън бе важно, защото се знаеше, че за съюзниците атентатите, организирани от вътрешните терористични организации – като в Белфаст и Оклахома Сити – не влизат в обхвата на Договора. Разбира се, имаше и друг начин да се разграничи един терористичен атентат от друг, например със специално решение на Северноатлантическия съвет. Ако съюзническите държави приемеха, че нападението отговаря на критериите за реакция по член 5, това щеше да бъде окончателно.

На тази основа ние бързо се договорихме, че има достатъчно доводи да се обяви, че атентатите попадат в обхвата на разпоредбите за колективна отбрана от Вашингтонския договор. Следващата крачка бе да намерим политическите декларации в подкрепа на подобно решение в предишни документи и комюникета на НАТО, защото цитирането на вече съществуващи и приети формулировки улеснява постигането на консенсус Помолих Стив Стърм да разгледа декларацията от срещата на върха във Вашингтон от 1999 г. и Стратегическата концепция, за да види какво в тези документи може да се използва в подкрепа на нашия подход, както и да потърси всякакви политически декларации по отношение на тероризма. Накарах го да изготви и един първи проект въз основа на нашата дискусия.

След час отново се събрахме и заедно прегледахме проекта. Вмъкнахме една условна формулировка с „ако”, тъй като не бе сигурно откъде са насочени атентатите: „Ако се установи, че нападението е насочено от чужбина срещу Съединените щати, то ще се разглежда като действие, попадащо в обхвата на член 5 от Вашингтонския договор…” Споменавахме, че на срещата на най-високо равнище във Вашингтон държавните и правителствените ръководители са заклеймили тероризма и са обявили своята решимост да водят борба с него съгласно ангажиментите си едни към други. Привършихме работата си и отпечатахме проект, готов да бъде представен на Генералния секретар рано на другата сутрин.;

Явих се в кабинета на Генералния секретар около 7.30 сутринта с проекта за декларация в ръка. Лорд Робъртсън бе на прага. Подадох му текста и обясних, че сме го подготвили в случай, че Съветът реши да направи възможно най-силна декларация в подкрепа. Той го прочете, одобри го и го подаде на Деймън Уилсън, заместник директор на кабинета му от САЩ, с инструкцията да го изпрати незабавно на американските власти за реакция. Заседанието на Съвета бе насрочено само след час-два.

Отговорът на САЩ бе много бърз. Впоследствие научих, че след консултация със заместничката си Тория Нуланд Бърнс изпратил текста на държавния секретар Колин Пауъл с препоръката да го подкрепи. Пауъл веднага му дал разрешение да изрази подкрепа и същевременно се допитал до президента Джордж Буш. Когато Съветът се събра, президентът Буш също бе дал своята подкрепа.

На заседанието на Съвета, свикано в много тесен кръг, всички делегации се обявиха за възможно най-остра реакция на НАТО и почти всички бяха готови да приемат проекта, раздаден предварително от Генералния секретар. Няколко държави обаче поискаха да им бъдат разяснени юридическите последици от позоваването на член 5. Притесняваха ги основно два момента. На първо място, те искаха да се уверят, че няма да бъде нарушено правото им суверенно да вземат решения по отношение на естеството, обхвата и времето на действията, които смятат за необходими за възстановяване на мира и сигурността – с други думи искаха ясно да се каже, че всяка съюзническа държава сама ще решава кое е „необходимо”. На второ място, те държаха да имат гаранция, че за всяко колективно действие от страна на Алианса, например въоръжена намеса на силите, ще има специални консултации и отделно решение на Съвета.

Уверен, че тези въпроси бързо ще намерят отговор благодарение на юридическия съветник на НАТО Балдуин де Витс, Генералният секретар прекрати заседанието и го насрочи в по-късен час същия ден. Когато членовете на Съвета отново се събраха, пред тях бе успокоителната паметна бележка на Де Витс. В нея се поясняваше, че наистина всяка държава-членка сама определя какви действия да предприеме, като разбира се ги съобразява с мащаба на нападението, собствените си възможности и необходимите стъпки за възстановяване на мира и сигурността. По отношение на колективната реакция той заяви, че естествено ще има колективни консултации. След тези разяснения и кратък дебат, Съветът единодушно прие раздадения проект за декларация. Тя бе публикувана още същата вечер и съгласно Вашингтонския договор лорд Робъртсън междувременно информира генералния секретар на ООН Кофи Анан.

Нямаше значителни промени в текста от този, с които излязох от кабинета си 16 часа по-рано.

Как се чувствахме, след като взехме това решение? Казано честно, бяхме убедени, че това е единственият подходящ и правилен подход. Бяхме готови да го приложим с подкрепата на всички съюзници. И само малко се изненадахме, че те реагираха толкова бързо.

От политическа и обществена гледна точка решението на НАТО имаше огромен ефект. Следващия уикенд в леглото си слушах Алистър Кук, който в своето „Писмо от Америка” възхваляваше забележителния героизъм на участниците в спасителните операции и на обикновените граждани незабавно след атентатите. Бе вълнуващо. После, в края на предаването, той неочаквано се сети за НАТО. Каза, че това, което Алиансът е направил непосредствено след атентатите, е „единствената окуражаваща нотка в целия чудовищен разказ”.

През изминалите оттогава пет години често съм чувал критики по отношение на решението да се спомене член 5. Според някои например неразумно сме се ангажирали с действия, които не бяха осъществени и които се оказаха нежелани от Съединените щати.

Две седмици след позоваването на член 5 присъствах на заседанието на Съвета, на което тогавашният заместник-министър на отбраната на САЩ Пол Волфовиц обяви своята доктрина, повлияна от 11 септември, че мисията определя коалицията. Според мен това бе сериозно недооценяване на естеството на НАТО, което урони значението на стратегическата солидарност. В резултат от това аз споделям неудовлетворението на всички, които смятат, че Съединените щати можеха да направят повече, за да приобщят Алианса към усилията си да се справят с талибаните и Ал Кайда.

При всяко положение отхвърлям критиките към решението да се позовем на член 5. След отпадането на условната формулировка на 2 октомври съюзническите държави – индивидуално и колективно – направиха всичко, което Съединените щати поискаха от тях и бяха готови да направят много повече. Освен това през изминалите години Вашингтон все по-открито признава значението на НАТО и на съюзите въобще и анализира поуките от Афганистан и Ирак.

Днес Алиансът е изключително активен в Афганистан. Съединените щати са убедени повече от всякога в необходимостта от международна поддръжка в усилията им срещу тероризма. НАТО променя политическите и военните си структури и стратегии, за да се справя по-ефикасно с реалните заплахи за сигурността, с които се сблъскваме. Това развитие нямаше да е възможно, ако съюзниците не бяха застанали рамо до рамо в началото на тази нова за сигурността ера.
...Начало...