Обстоятелствата около позоваването
Нови мисии: позоваването на член 5 изигра основна роля за превъоръжаването на НАТО през изминалия оттогава период, за да се сдобие със способности да осъществява операции като тази на АЙСАФ (© АЙСАФ )
Себестиен Горка анализира значението на позоваването на член 5 от Вашингтонския договор пет години по-късно.
На 11 септември 2001 г. международната терористична организация, известна под името Ал Кайда, постигна нещо, което Съветският съюз никога не се бе опитвал да направи. Тя уби огромен брой американски и чуждестранни граждани на американска земя. Жертвите и пораженията от този ден надвишаваха тези от нападението над Пърл Харбър 60 години по-рано, събитието, което вкара Съединените щати във Втората световна война. А последствията за международната сигурност и за НАТО са огромни.

Веднага на следващия ден Северноатлантическият съвет, най-висшият орган в НАТО, взе решение, че „ако се докаже, че нападението е насочено от чужбина към Съединените щати”, може да се счете, че то попада под член 5, най-важната клауза от основополагащия документ на Алианса. След поредица от съвещания между американски официални лица и представителите на държавите-членки на НАТО, на 2 октомври доказателствата, че атентатите са насочени отвън, бяха счетени за достатъчни. Така „клаузата за участие”, както я наричат, влезе в пълна сила.

В решението на НАТО веднага пролича иронията на съдбата. Берлинската стена бе паднала почти точно преди 12 години на 9 ноември 1989 (9.11) и НАТО бе спечелил, без да е необходимо да се позовава на член 5, политическия и военен център на основополагащия му договор. На всичко отгоре, въпреки че клаузата бе замислена от страните по Вашингтонския договор като механизъм Съединените щати да подпомогнат европейските си съюзници, точно те трябваше да окажат подкрепа на Вашингтон.

Като се има предвид ужасяващият мащаб на събитията от 11 септември, не е преувеличено да се каже, че с тях рязко приключи процесът на адаптация на НАТО след Студената война. Ако се приеме, че периодът между падането на Берлинската стена на 9.11.1989 г. и терористичните атентати от 11.9.2001 г. бележи втори етап в историята на Алианса след четирите десетилетия на Студената война, то символичното значение на позоваването на член 5 известява началото на трети етап, чиито характеристики продължават да се оформят през последните пет години.

Макар че несъмнено позоваването на член 5 бе повратен исторически момент, някои анализатори се опитват да омаловажат неговото значение и дори да поставят под съмнение смисъла от тази клауза. Цитирайки премерения оригинален текст, те твърдят, че клаузата няма особена реална стойност и едва ли не е само димна завеса.

От една страна член 5 гласи, че нападение срещу една страна ще се разглежда като нападение срещу всички и че съюзниците са длъжни да отвърнат, включително и с употреба на въоръжена сила. От друга страна в него се твърди, че всяка съюзническа държава „ще окаже помощ на нападнатата страна или страни по Договора, като незабавно предприеме … такива действия, каквито смята за необходими”. За да се разбере силата и значението на клаузата и на Алианса като цяло обаче, е необходимо да се вземат предвид мотивите на създателите на договора.

Първоначалният замисъл

Вашингтонският договор, който в сравнение с други подобни документи е забележително кратък и ясен, е замислен не само като правно обвързващ документ, но и като политическа декларация. Именно поради това той възприема едно компромисно решение между двата съществуващи модела колективна отбрана, а именно Пакта от Рио от 1947 г. и Брюкселския договор от 1048 г. Първият, подписан от американски държави, задължава страните да „окажат помощ при нападение” срещу някоя от тях, а вторият, договорен между западноевропейски държави, гласи, че страните трябва да „предоставят на нападната страна военна и всякаква друга помощ, която е по възможностите им”.

Създателите на основополагащия договор на НАТО съзнават, че първата формулировка е твърде слаба, а втората много обща, тъй като не е логично да се очаква от някои държави основателки като Исландия например да отговорят на нападение с военна сила, докато било поради географското си положение, било по други причини те могат да допринесат за колективната отбрана по друг начин. Затова задължението се възприема автоматично, но не се свежда само до военна сила.

По този начин НАТО изпраща политическо послание към света. Като съюз той зачита волята на своите членове и им дава свободата да изберат най-подходящия за тях начин на реакция. Тази характерна черта на Алианса се откроява особено отчетливо шест години по-късно, когато противниковият лагер си създава собствен военен съюз, Организацията на Варшавския договор, който изобщо не е на доброволни начала и където волята на съюзниците няма значение и всички интереси са подчинени на тези на Москва.

Освен политическите нюанси, които са залегнали в първоначалния замисъл на член 5, необходимо е да се има предвид и усещането за военна заплаха на авторите на договора и на държавните и правителствените ръководители на подписващите страни. По онова време Европа изглежда масово притисната от Съветския съюз и много уязвима за инвазия от типа на блиц криг. Затова в предвидения сценарий именно слаба Европа получава военна помощ от Съединените щати при нападение срещу нея. Ако Съветският съюз нахлуе, единствената ядрена свръхсила в света се притичва на помощ.

Авторите на основополагащия документ на Алианса никога не са могли да предугадят сценария, при който се стигна да позоваването на член 5. На 11 септември Съветският съюз и Варшавският договор отдавна не съществуваха. Освен това, не Европа бе нападната с конвенционални сили от национална държава и нейните съюзници, а Съединените щати, и то не от държава, а от организация, използваща неконвенционални средства. Вашингтонският договор бе надминат от събитията.

Непосредствените последици

Какви бяха непосредствените последици от позоваването на член 5 и как НАТО се справи с основната промяна в оперативните му отговорности?

Макар че днес Алиансът е изключително активен в Афганистан, където ръководи Международните сили за сигурност (АЙСАФ), Вашингтон избра да води операцията по изгонване на талибаните и Ал Кайда от Афганистан извън НАТО, независимо от позоваването на член 5. Между другото, за да няма недоразумение, Ричард Армитидж, тогавашният заместник държавен секретар на САЩ, който пристигна в Главната квартира на НАТО дни след 11 септември, заяви без заобикалки: „Не съм.. дошъл ту да искам каквото и да било”.

Решението на САЩ да действат без помощта на НАТО отразява впечатленията на американците от действията на Алианса по време на кампанията в Косово и тогава ограничените способности на НАТО за антитерористични акции, както и желанието им да избегнат бъдещи политически проблеми. С право или не, те гледаха на НАТО като на „определящ целите комитет”, който не изглежда достатъчно ефикасен за водене на операции. Макар че признават извървения от НАТО път след края на Студената война, САЩ смятаха че той не е подходящ за антитерористични операции в Средна Азия. Освен това Вашингтон не желаеше да бъде с вързани ръце заради необходимостта от консенсус в Северноатлантическия съвет в случай, че се наложат нови кампании, както и сана с нахлуването в Ирак.

Някои наблюдатели твърдят, че европейските държави-членки на НАТО не са могли да реагират по-твърдо на терористичната заплаха поради липсата на общо възприятие за заплахата, споделяно от всички съюзници – загуба на онова, което според Филип Гордън от вашингтонската Brookings Institution е “спойката”, държала заедно трансатлантическата общност толкова години.

Въпреки дълбоките политически различия по отношение на кампанията в Ирак, стратегията за национална сигурност на Вашингтон и стратегията за сигурност на ЕС са доста сходни документи и професионалистите, чиято задача е да правят оценка на заплахата за своите държави, независимо дали се намират в Берлин, Париж или Вашингтон, са единодушни, че основната заплаха идва от екстремисткия ислямски тероризъм. Освен това след атентатите от 2005 г. в Лондон и Мадрид стана ясно, че и Европа не може да разчита да бъде оставена на мира.

Независимо от решението на Вашингтон да действа основно самостоятелно в Афганистан, 14 от тогавашните 19 държави-членки придадоха военни части за кампанията срещу талибаните и Ал Кайда през 2001 г. Освен това позоваването на член 5 изигра основна роля за превъоръжаването на НАТО през изминалия оттогава период, за да се сдобие със способности да осъществява операции като тази на АЙСАФ. То даде тласък на продължаващата трансформация на НАТО, започнала след края на Студената война. В този процес Алиансът изгради нови командни структури, предложи различни инициативи за своите военни способности, разви някои умения в борбата с тероризма и създаде Силите за бързо реагиране. Не бива да се забравя също, че той вече има сериозно участие извън евроатлантическата зона с мисиите си в Ирак, Пакистан и Судан в допълнение към тази в Афганистан.

НАТО не е и никога не е бил хомогенен клуб на подобни държави. Той по-скоро по традиция е предоставял и продължава да предоставя различни неща на своите членове. За повечето и особено за новите държави-членки член 5 си остава крайъгълен камък на Алианса. За други клаузата има голямо политическо значение. Трети пък оценяват практическото значение на НАТО в новите му мисии и операции „извън зоната”, които не са част от традиционните бойни задачи.

И накрая, има и такива, които смятат, че НАТО е доказал, че умее да се адаптира към новите предизвикателства и вярват, че може да се стигне до разбирането, че член 5 има пряко значение не за сценарии на инвазия, а за колективната реакция на съюзниците в борбата с международния тероризъм. В резултат на това, докато наблюдателите в ЕС от години говорят за възможността Европейският съюз да бъде с няколко скорости, НАТО вече се превърна в съюз с няколко скорости, способен да служи на различни цели, за да отговори на различните потребности на многобройните си членове.

Дебатът дали НАТО си остава организация за колективна отбрана или се превръща в съюз за колективна сигурност е предимно академичен. Алиансът отговаря и на двете определения и това ще е така още дълго време. Освен това няма друга международна организация, която да притежава неговите способности. А що се отнася до историческото позоваване на член 5, мисля, че е добре да приемем оценката на бившия генерален секретар лорд Робинсън: „все още е твърде рано да се каже какво ще бъде практическото значение на решението за член 5 в близко бъдеще”.

Член 5

Страните се договарят, че въоръжено нападение, предприето срещу една или повече от тях, в Европа или в Северна Америка, ще се разглежда като нападение срещу всички тях, вследствие на което те се договарят, че в случай на такова въоръжено нападение всяка от тях, упражнявайки правото си на индивидуална или колективна самоотбрана, признато в член 51 от Устава на Организацията на обединените нации, ще окаже помощ на нападнатата страна или страни по Договора, като незабавно предприеме, индивидуално или съгласувано с останалите страни по Договора, такива действия, каквито смята за необходими, включително употребата на въоръжена сила, за възстановяване и поддържане на сигурността в Северноатлантическата зона. Всяко такова въоръжено нападение и предприетите като следствие от него мерки следва да бъдат незабавно доведени до знанието на Съвета за сигурност. Осъществяването на такива мерки се прекратява, след като Съветът за сигурност предприеме необходимите мерки за възстановяване и поддържане на международния мир и сигурност.
...Начало...