Съдържание
 


Предисловие

Борбата срещу тероризма

Реакцията на НАТО срещу тероризма
Дагмар де Мора Фигероа анализира реакцията на Алианса на заплахата от тероризъм след терористичните атентати от 11 септември срещу Съединените щати.

 

Сътрудничеството НАТО-Русия в борбата срещу тероризма
Андрей Келин описва усилията на НАТО и Русия да изграждат все по-ефективно партньорство в борбата срещу заплахата от тероризъм.

 
Мерките срещу разпространението на ОМУ
Ерик Терцуоло анализира ролята на НАТО в усилията срещу разпространението на оръжия за масово унищожение.
 

Борбата с тероризма в Средиземно море
Вицеадмирал Роберто Чезарети представя мерките, предприети от НАТО срещу тероризма в Средиземно море от октомври 2001 г.

 

Дебат

Време ли е да се актуализира стратегическата концепция на НАТО?
Лионел Понсар (да) срещу Дейвид Йост (не)

Интервю

Гейс де Врейс, координатор на Европейския съюз за борбата с тероризма

История

Прекосяването на Рубикон
Райън Хендриксън проследява поредицата събития, довели до операцията „Преднамерена сила”, първата въздушна кампания на НАТО в Босна и Херцеговина, и се спира на нейното значение десет години по-късно.

Хроника

Укрепване на способностите на НАТО за химическа, биологическа, радиологична и ядрена защита

Укрепване на противоракетната отбрана на Алианса

Анализ

Трудностите ще стават все повече
Петер ван Хам се спира на предизвикателствата, свързани с все по-глобалната роля на НАТО.

Статистически данни

Разходи за отбраната и личния състав

 






Предисловие

От мига, когато пътнически самолети умишлено бяха насочени към кулите близнаци на Световния търговски център в Ню Йорк и срещу Пентагона във Вашингтон, дебатът за тероризма и начините за борба с тази заплаха заема основно място в дневния ред на НАТО. Само ден след терористичните атентати от 11 септември Алиансът за първи път в историята си се позова на член 5, клаузата за колективна отбрана. Под надслова „Борбата срещу тероризма” този брой на „НАТО Преглед” представя мерките, предприети от Алианса в тази област оттогава до днес. В първата от четирите статии, посветена на централната тема, Дагмар де Мора-Фигероа от Отдела на НАТО за планиране на отбраната и отбранителната политика анализира реакцията на Алианса в нейната цялост. Андрей Келин, директор на управление в руското външно министерство, описва усилията на НАТО и Русия да изградят все по-ефективно партньорство в борбата срещу терористичната заплаха. Ерик Терцуоло, автор на предстоящата да излезе книга „НАТО и оръжията за масово унищожение” („NATO and Weapons of Mass Destruction”), анализира ролята на организацията в борбата срещу разпространението на ОМУ. Статията на вицеадмирал Роберто Чезарети, командващ операция Active Endeavour, е посветена на мерките срещу тероризма, които се прилагат в Средиземно море от октомври 2001 г.

В рубриката „Дебат” Лионел Понсар и Дейвид Йост, двама преподаватели от Колежа на НАТО по отбраната в Рим, обсъждат въпроса време ли е Алиансът да актуализира стратегическата си концепция. В интервюто с Гейс де Врейс координаторът на Европейския съюз за борбата срещу тероризма разяснява стъпките, които Европейският съюз предприема срещу терористичната заплаха. В чест на десетата годишнина от първата въздушна кампания на НАТО в Босна и Херцеговина Райън Хендриксън от Университета в Източен Илиноис се спира на елементите и значението на операция „Преднамерена сила”. Две публикации се посветени на мерките, приети от НАТО за подобряване на защитата срещу нападения с химически, биологически, радиологични и ядрени оръжия, от една страна, и на противоракетната отбрана, от друга. Петер ван Хам от холандския Институт за международни отношения „Клингендал” в Хага се спира на предизвикателствата, свързани с все по-глобалната роля на НАТО. Броят приключва със статистически данни за бюджетите на отбраната и военния персонал на страните от Съвета НАТО-Русия.

Кристофър Бенет






Реакцията на НАТО срещу тероризма
Дагмар де Мора Фигероа анализира реакцията на Алианса на заплахата от тероризъм след терористичните атентати от 11 септември срещу Съединените щати.

Последните терористични атентати в Лондон, Ирак, Турция и на други места, четвъртата годишнина от 11 септември и клането в училището в Беслан миналата година не престават остро да напомнят, че борбата срещу тероризма трябва да остане основен приоритет на НАТО.

Тероризмът не винаги е бил толкова сериозен проблем за НАТО. Макар че в Стратегическата концепция от 1999 г., която определя новите предизвикателства пред Алианса и начините за справяне с тях, тероризмът е споменат като една от новите заплахи в епохата след Студената война, до събитията от 11 септември 2001 г. държавите-членки колективно обръщаха слабо внимание на този въпрос. Твърде малко се обсъждаха естеството и източниците на тероризма, както и влиянието му върху концепциите, политиката, структурите и способностите на Алианса. След събитията обаче почти всички аспекти от дейността на НАТО бяха преразгледани в светлината на заплахата от тероризъм за населението и въоръжените сили на нашите страни.

Реакцията на НАТО на нападенията срещу Съединените щати бе незабавна и решителна. В деня след атентатите съюзниците за първи път в историята на НАТО се позоваха на член 5, клаузата за колективна отбрана от Вашингтонския договор. Скоро след това по молба на Съединените щати бяха приети редица начални мерки за подкрепа. Те включваха обмен на разузнавателна информация за тероризма, помощ за съюзнически и други държави, рисков обект на терористични заплахи поради подкрепата си в кампанията срещу тероризма, засилени мерки за сигурност на инсталациите на територията на НАТО, попълване на избрани ресурси на НАТО за поддръжка на операциите срещу тероризма, достъп до въздушното пространство за военните самолети, участващи в антитерористичните операции, както и до пристанищата и летищата, разгръщане на военноморските сили на НАТО в Средиземно море и изпращане на въздушнопреносимата система на НАТО за предупреждение и контрол (АУАКС) в Съединените щати (повече подробности за началната подкрепа на НАТО ще намерите в статията „В помощ на Америка” в зимния брой от 2001 г. на „НАТО Преглед” .

Оттогава, благодарение на политическата динамика и насоките, приети на срещите на върха в Прага през 2002 г. и Истанбул през 2004 г. НАТО се постара да даде ефективен и съществен принос в борбата на международната общност срещу тероризма. За целта проблемите на тероризма бяха включени в разработването на политиката, концепциите и способностите на Алианса и в партньорските му програми.

Политиката

От 2001 г. досега Алиансът разработи и формулира последователна политика по отношение на тероризма. Изразена в декларациите от срещите на върха и на равнище министри, както и решенията на Северноатлантическия съвет, тази политика остро осъжда тероризма във всичките му форми и изразява ангажимента да се противостои единно и солидарно на тази заплаха и решимостта да се води борба с нея, докогато е необходимо. Тъй като терористите се опитват да унищожат ценностите, които са в основата на НАТО и които се споделят и от партньорите му, единството и солидарността са жизнено необходими в битката с тероризма.

Участието на Алианса в тази борба, която явно ще бъде продължителна и трудна, съответства на предимствата му и се гради на натрупания опит. Същевременно, поради многоликия характер на заплахата, сътрудничеството със страните партньори и с другите международни организации се превърна в един от основните аспекти на подхода на НАТО към тероризма. Днес тероризмът е постоянно присъстваща тема на заседанията на Северноатлантическия съвет и на Евроатлантическия съвет за партньорство. На редовните консултации за тероризма между съюзниците и партньорите и с други организации се прави обща оценка и се координират действията, което допринася за подготовката на единна международна реакция в борбата срещу тероризма.

Концепции и доктрини

Почти всички концепции и доктрини на НАТО бяха преразгледани в светлината на заплахата от тероризъм.. Най-важният от новите документи на Алианса в това отношение е Военната концепция за защита срещу тероризма, приета на срещата на върха в Прага. С нейното приемане отбраната от тероризма се превърна в съставна част от мисиите на съюзническите въоръжени сили.

Военната концепция определя потенциалното участие на силите на НАТО в този контекст и улеснява подготовката им за оперативната им роля. Съгласно нея, защитата от тероризма включва одобрени от Северноатлантическия съвет дейности на въоръжените сили за предотвратяване и прекратяване на терористични заплахи и нападения, насочени отвън срещу населението, територията, инфраструктурата и армиите на страните-членки, както и отбрана и защита срещу тях, включително чрез акции срещу терористите и тези, които им дават убежище. При необходимост военните ще предоставят помощ на националните власти в мерките срещу последиците от терористични нападения, особено ако при тях са използвани химически, биологически, радиологични и ядрени оръжия.

В разрив с предишните предположения, че е малко вероятно НАТО да излезе извън евроатлантическата зона, Военната концепция предвижда разгръщането на сили, където и когато е необходимо, с решение на Северноатлантическия съвет. Предвидена е и възможността за военна акция на Алианса в подкрепа или като част от усилията на международната общност и по искане или с одобрението на Съвета за сигурност на ООН, включително и в рамките на операции по регулирането на кризи. Впоследствие бяха ревизирани и други военни понятия, доктрини и планове, за да бъдат съгласувани с Военната концепция (повече подробности за Военната концепция са дадени в статията „Военната концепция за защита срещу тероризма” .

Отбранителните способности

Съюзниците приеха и поредица от мерки за укрепване на военните способности за борба с тероризма. За увеличаване на отбранителния потенциал срещу ядрените, биологичните и химическите оръжия се разработват няколко важни инициативи - мобилна лаборатория за ядрен, биологичен и химически анализ, отряд за реагиране при ядрено, биологическо и химическо въздействие, авангарден център за защита от ядрени, биологически и химически оръжия, запас от средства за химическа и биологическа защита и система за епидемиологичен контрол . В допълнение към тях бе сформиран батальон за химическа, биологическа, радиологична и ядрена защита, подготвен за преодоляване на последствията от употреба на оръжия за масово унищожение, особено срещу разположените сили (повече за батальона ще намерите в статията „Засилване на способностите за химическа, биологическа, радиологична и ядрена защита на НАТО” в този брой на „НАТО Преглед”).

Конференцията на националните директори по въоръженията към НАТО също има амбициозна работна програма в областта на защитата от тероризма, която включва защита на големи самолети от заплаха с преносими зенитно-ракетни комплекси MANPADS; защита на корабите, пристанищата и хеликоптерите; неутрализиране на самоделни взривни устройства; откриване, защита и унищожаване на химически, биологически, радиологични и ядрени оръжия; нови технологии за разузнаването, наблюдението и целеуказването и прихващането на обекти, свързани с тероризма; унищожаване на запасите от взривни вещества и защита на чувствителните инфраструктурни обекти като петролопроводите и ядрените централи (подробности за тази програма ще намерите в статията „Новите технологии в борбата с тероризма” в есенния брой на „НАТО Преглед” за 2004 г.

В по-общ план усилията на НАТО да трансформира военните си способности, за да изпълнява по-добре целия си спектър от мисии, увеличиха и възможностите му в борбата с тероризма. Това важи особено за силите за бързо реагиране, новата командна структура и Пражкия ангажимент за военните способности.

Друг важен елемент в борбата срещу тероризма е ефективното разузнаване. То позволява да се добие обща представа за терористичните заплахи и да се подготвят съответните реакции. Увеличаването на обмена на разузнавателна информация между съюзниците и партньорите е важен приоритет за Алианса.

Бе създадена специална разузнавателна група за заплахата от тероризъм, която има за задача да подобри обмена на информация и анализи в областта на тероризма. Тя ползва ресурсите на цивилното и военното разузнаване на страните-членки и страните партньори и предоставя оценки на Северноатлантическия съвет и секретариатите на НАТО. В допълнение към нея върви подробен преглед на разузнавателните структури на Алианса. Въпреки това са необходими още много усилия в тази област, за да се гарантира получаването на надеждна разузнавателна информация, която да служи за основа на политическите решения. Особено важно е по-точно да се дефинират видовете разузнавателни данни, чийто обмен ще бъде най-полезен за съюзниците. Най-чувствителната оперативна информация – която разузнавателните служби обменят с най-голямо нежелание – може би не е толкова важна за целите на НАТО, колкото оценките и предвижданията с не толкова стратегически характер.

Овладяване на последиците

Съюзниците и партньорите работят съвместно за подобряване на подготовката в гражданската сфера срещу евентуални терористични нападения. Особена загриженост предизвиква рискът от катастрофални поражения след нападение с химически, биологически, радиологични и ядрени оръжия срещу цивилното население. В момента се разработват минимални стандарти и препоръчителни насоки за планирането, подготовката, процедурите и техниката за първата реакция при химически, биологически, радиологични и ядрени инциденти и се провеждат инициативи за защита на основните граждански инфраструктури. Работи се отчасти за изясняване на концептуалната страна и отчасти за идентифициране и изпробване на способностите, с които разполагат съюзниците и партньорите за ответ на подобни нападения със средствата за ядрена, биологическа, радиологична и химическа защита на НАТО, например в рамките на Евроатлантическият координационен център за реагиране при бедствия (EADRCC) -.

Внимателно трябва да се отчетат и последиците при неуспех да се предотврати терористична акция. В тази насока трябва да се помисли за спешното планиране на реакцията при тежки поражения вследствие на терористични нападения, особено с оръжия за масово унищожение. В тази област засиленото сътрудничество между гражданския и военния сектор в овладяването на последиците и степента на готовност може да допринесе за по-ефективна реакция.

Операциите

Пряко или косвено операциите на НАТО демонстрираха готовността на Алианса и волята му да даде решителен отговор на заплахата от тероризъм. В рамките на тези операции бяха приложени в практиката политиката, концепциите и военните способности. Опитът на Алианса и основните му предимства – интегрираната военна структура, високо развитият капацитет за оперативно планиране и процедурите, позволяващи да се използват разнообразни военни средства и способности от Европа и Северна Америка – позволиха да се организира широк спектър от значителни многонационални военни операции, включително и срещу тероризма.

Операция Active Endeavour, антитерористичната операция на НАТО в Средиземно море, открито демонстрира решителността на Алианса и способността му да даде твърд отпор на тероризма. Започнала през октомври 2001 г. вследствие на позоваването на член 5 от Вашингтонския договор, в началото тя се ограничаваше до патрулиране в източно Средиземно море и наблюдение на търговските кораби. Впоследствие към задачите й бяха добавени ескортирането на цивилни кораби през Гибралтарския проток и проверката на борда на подозрителни кораби и обхватът й бе разширен върху цялото Средиземно море. Операция Active Endeavour все повече привлича вниманието на страните партньори на НАТО. Вече са готови споразуменията за участието на Русия и Украйна в поддръжка на операцията. В момента се водят преговори с някои страни от Средиземноморския диалог за селективно участие в операцията (повече за Active Endeavour ще научите от статията „Борбата с тероризма в Средиземно море” в този брой на „НАТО Преглед”).

Практическа поддръжка се оказва и на държавите-членки, домакини на срещи и събития, които са в центъра на общественото внимание. Този вид операции започнаха веднага след 11 септември с операция Eagle Assist за поддръжка на САЩ с ранно предупреждениe от въздуха за периода от октомври 2001 г. до май 2002 г. Впоследствие подобна поддръжка бе осигурена за важни събития като срещите на най-високо равнище на ЕС и НАТО или олимпийските игри в Атина, където освен системите за ранно предупреждение от въздуха бяха разгърнати и части от батальона на НАТО за химическа, биологическа, радиологична и ядрена защита.

Операциите на Алианса в Афганистан и в Западните Балкани помогнаха да се предотвратят опитите на терористични или екстремистки групи да подкопаят усилията за изграждане на мир и стабилност. Ръководените от НАТО Международни сили за сигурност в Афганистан АЙСАФ, редом с другите си задачи оказаха и поддръжка преди и по време на президентските и парламентарните избори и така гарантираха процесът от Бон, програмата за стабилизация на страната, подкрепяна от международната общност, да не бъде опорочен от терористки и екстремистки групи. В Косово КЕЙФОР продължават да събират разузнавателна информация за екстремистките и терористките групи, за да ограничи свободата им на движение, включително с контрол по границите на провинцията. В Босна и Херцеговина, оставащият щаб на НАТО в Сараево има поделение за поддръжка на антитерористична дейност при охрана на силите. Щабквартирите на НАТО в Скопие, Бивша югославска република Македония*, и в Тирана, Албания, консултират местните власти по отбранителната реформа и операциите за граничен контрол, с което допринасят за укрепване на антитерористичния потенциал на тези страни.

Международното сътрудничество

Ангажиментът на НАТО да работи съвместно с партньорите и други международни организации в борбата с тероризма намира израз в редица инициативи и конкретни мерки. Основополагащият документ на Съвета НАТО-Русия, създаден през май 2002 г., определя тероризма като основна сфера за консултации и практическо сътрудничество между НАТО и Русия, а през декември 2004 г. бе приет и план за действие срещу тероризма (повече за взаимодействието между НАТО и Русия в тази област ще научите от статията „Сътрудничеството НАТО-Русия в борбата срещу тероризма” в този брой на „НАТО Преглед”). Борбата с тероризма е важен елемент и от интензивния диалог на Алианса с Украйна. Партньорският план за действие срещу тероризма, приет през ноември 2002 г., предоставя рамка за сътрудничеството на НАТО с всички партньори (програмата е подробно описана в статията „Взаимодействие с партньорите в борбата срещу тероризма” /Working with Partners to fight terrorism/ в пролетния брой на „НАТО Преглед” от 2003 г. Освен това седемте държави от Средиземноморския диалог могат да участват в някои дейности от Партньорския план за действие срещу тероризма по избор за всеки случай поотделно.

Участието на НАТО в Афганистан изигра огромна роля за издигането на сътрудничеството с ООН на ново равнище. Укрепнаха връзките с Комитета срещу тероризма и с други специализирани органи на световната организация, особено в областта на планирането на гражданската защита в извънредни ситуации. Активно продължават консултациите и обмяната на информация с Европейския съюз в областта на тероризма и разпространението на ОМУ. Редовни консултации се водят и с ОССЕ, включително по преносимите зенитно-ракетни комплекси, икономическите аспекти на тероризма и граничния контрол. НАТО работи съвместно и с ЕВРОКОНТРОЛ, Международната организация за гражданска авиация и Международната асоциация за въздушен транспорт за подобряване на координацията между цивилния и военния сектор в регулирането на въздушното движение.

Продължаващите терористични действия непрекъснато припомнят, че трябва да се направи още много, за да се премахне този бич. С важната си трансатлантическа връзка, с партньорите си, с уникалния си опит НАТО може и трябва да даде съществен принос в тази дълга борба. Държавните и правителствените ръководители подготвиха необходимата натоварена програма за НАТО в това отношение. Сега трябва да гарантираме цялостното й прилагане.


Дагмар де Мора-Фигероа работи по въпросите на борбата с тероризма в Отдела на НАТО за отбранителната политика и планиране на отбраната.

* Турция признава Република Македония с конституционното й име.




Сътрудничеството НАТО-Русия в борбата срещу тероризма

Андрей Келин описва усилията на НАТО и Русия да изграждат все по-ефективно партньорство в борбата срещу заплахата от тероризъм.

След бомбените атентати в лондонското метро прел юли, руският президент Владимир Путин изрази съжаление, че международното сътрудничество в борбата срещу тероризма е толкова ограничено въпреки мащаба на заплахата и степента на вършените жестокости. Макар че през изминалите след 11 септември години бе осъществен известен напредък, естеството на предизвикателството е такова, че ние още едва се учим да се борим с тероризма в глобален мащаб. Това определено важи за Русия и най-вероятно и за НАТО, защото тази мощна военнополитическа организация не е първоначално замислена за борба срещу тероризма.

Международното сътрудничество укрепва едновременно в няколко форума, защото бичът на тероризма може да бъде победен само с всеобща решимост и обединяване на нашите усилия. Международната борба с тероризма бе например една от основните точки в дневния ред на шестдесетата юбилейна сесия на Генералната асамблея на ООН през септември тази година. Тя е приоритет и в дейността на Съвета НАТО-Русия, където преди всичко се опитваме да извлечем максимална практическа полза от нашето взаимодействие.

Борбата срещу тероризма присъстваше като тема в нашия диалог с НАТО още преди подписването на Основополагащия акт НАТО-Русия през 1997 г. Още в средата на 90-те години НАТО започна да кани страните-партньори на интересуващите ги заседания на неговите комитети.Същевременно Съюзът започна да организира срещи във формат НАТО плюс Русия, в които участваха представители на различни руски институции. Вследствие на това антитерористичните мерки, тоест мерките, целящи да намалят уязвимостта от тероризма, бяха определени като специална област на консултации и сътрудничество в Основополагащия акт. По това време обаче нито НАТО, нито Русия имаха ясна представа как да развиват сътрудничеството в тази сфера и върху кои цели и области да съсредоточат вниманието си. Първоначалните дискусии се изчерпваха с взаимни уверения във важността на подобно сътрудничество и призиви то да се развива.

Терористичните атентати от 11 септември 2001 г. отбелязаха повратен момент в отношенията между НАТО и Русия. Почувства се остра необходимост усилията да се съчетаят. Два дена след нападенията, на 13 септември, Постоянният съвместен съвет НАТО-Русия прие съвместна декларация, в която се осъждаха атентатите и се изразяваше волята за взаимодействие в борбата срещу заплахата. Месец по-късно бе приет първият план за действие в областта на сътрудничеството, в който се подчертава необходимостта от по-тясно взаимодействие между НАТО и Русия в борбата с новите предизвикателства за сигурността.

Русия определено има какво да предложи на партньорите си в областта на антитерористичните мерки. Това са както способностите на разузнаването, така и политическото влияние във важни региони по света и опитът в предотвратяването на терористични нападения и в справянето с последиците от тях. НАТО от своя страна разполага с впечатляващ спектър от военнополитически реакции на кризисни ситуации. Освен това, за разлика от другите междуправителствени структури, Алиансът може да гарантира конфиденциалността на предаваната информация, което е от огромно значение в борбата срещу тероризма.

Създаването на Съвета НАТО-Русия

Римската декларация от май 2002 г., „Отношенията НАТО-Русия: ново качество”, с която се създаде Съветът НАТО-Русия, определи битката с тероризма като ключова област за практическо сътрудничество. Тя въведе и нови механизми и процедури за взаимодействие, които допринесоха за по-доброто разбирателство и за сближаването между съюзническите държави и Русия.

За Москва политическото значение на Съвета НАТО-Русия ясно пролича след трагедията в училището в Беслан през септември 2004 г., в която загинаха 344 цивилни граждани, от които 186 деца. Съветът НАТО-Русия бе първата международна инстанция, приела декларация, в която решително и недвусмислено се осъждаше станалото като престъпление и пряка заплаха за общата ни сигурност, споделените демократични ценности и основните човешки права и свободи. В нея се подчертаваше решимостта на участниците да укрепят съвместните усилия в борбата срещу тероризма. Тогава ние високо оценихме солидарността на останалите участници в Съвета НАТО-Русия и декларациите за подкрепа от страна на генералния секретар на НАТО.

Един от новите механизми в Съвета НАТО-Русия е работната ад хок група срещу тероризма, в която се обсъждат концептуални подходи срещу терористичната заплаха и се развива практическото сътрудничество. До този момент групата успя да изготви и приеме редица съвместни доклади. В тях се прави оценка на заплахите и предизвикателствата, свързани с Ал Кайда, на терористичните атаки срещу сигурността на мироопазващите сили на Балканите, на терористичната заплаха за гражданската авиация, включително и заплахата от насочване на самолети към важни инфраструктурни обекти, на заплахите за държавите от СНР, произтичащи от ислямския екстремизъм и радикализъм в Средна Азия и на сегашните и бъдещите терористични заплахи за товарния и пътническия транспорт.В момента подготвяме документ за потенциалните заплахи за информационните системи в страните от СНР.

Съвместната работа по изготвянето на анализи на терористичната заплаха показа, че НАТО и Русия споделят много общи възгледи за естеството на заплахата и пътищата за нейното преодоляване. Самото предизвикателство наложи разнообразно и многоизмерно сътрудничество между НАТО и Русия в тази област.

Важна сфера в проучванията е сътрудничеството между военните. Въпросът бе обсъден на три конференции на високо равнище за ролята на военните в борбата срещу тероризма, организирани в Норфолк, щата Вирджиния, Москва и Рим, на които бяха приети практически препоръки за съвместно действие.Друга сфера е използването на не смъртоносни оръжия за неутрализиране на терористите.Под патронажа на Конференцията на националните директори по въоръженията бяха организирани изложения с представяне на нови технологии, разработени от руски и западни компании, които могат да се използват в антитерористични операции. Освен това въпросите на борбата с тероризма се проучват в рамките на Инициативата за сътрудничество във въздушното пространство, работните ад хок групи за противоракетната отбрана в театъра на бойните действия и за разпространението на оръжия за масово унищожение, както и експертната група по ядрените оръжия.

Под егидата на Съвета НАТО-Русия в Любляна, Словения, от 27 юни до 1 юли тази година бе организирана международна конференция за поуките от последните терористични атентати. В нея участваха представители на съдебната система, здравеопазването и спасителните служби в страните от СНР, участвали в операции в реакция срещу тероризма, и обмениха практически опит в предотвратяването на терористичната дейност, преодоляването на последиците от нея и вземането на заложници.

Макар че дискусиите на равнище експерти са важни за разработването на ефикасни антитерористични стратегии, антитерористичното сътрудничество трябва да премине отвъд стадия на документния анализ. Така някои изследвания и оценки бяха изпробвани в практиката в рамките на съвместни учения. Например Калининград 2004, където бе тествано идеалното разпределение на отговорностите при преодоляването на последиците от мащабна катастрофа, или Авария 2004, където се изпробваха мерките за безопасно складиране на ядрени оръжия

Антитерористичното сътрудничество в областта на планирането на гражданската отбрана за извънредни ситуации също бележи напредък. В момента например се разработва унгарско-руска инициатива за създаване на способности в СНР за бързо реагиране на природни бедствия, катастрофи, причинени от човека, и преди всичко на терористични акции, включително със заплаха от употреба на оръжия за масово унищожаване. За тази цел Русия предложи да предостави специални части за откриване на опасни вещества и за преодоляване на последиците от тяхното използване.

Научният комитет на СНР преориентира приоритетите си през последните години и насърчава научните изследвания, свързани с борбата с тероризма. Бе създадена експертна група за проучване на социалните и психологическите последици от терористичните акции, която изследва неотдавнашните терористични атентати в Русия, някои други европейски страни и Съединените щати и формулира колективни препоръки за действие в подобни случаи. Работи се и по откриването на взривни вещества, самоделни взривни устройства и бомбени колани за терористите камикадзе. Създават се и други експертни групи за изследване на уязвимостта на транспортната инфраструктура и сигурността на киберпространството, както и научните и техническите проблеми, свързани с използването на ядрени, биологични и химически оръжия от терористи. Има планове и за развитие на сътрудничеството в областта на неутрализирането на „екологичния тероризъм”.

Планът за действие срещу тероризма

Споразумението за изготвяне на годишен план за действие срещу тероризма, постигнато на заседанието на СНР по време на срещата на върха в Истанбул през юни 2004 г., бе крайъгълен камък в развитието на сътрудничеството НАТО-Русия в борбата срещу тероризма. Вследствие на това през декември 2004 г. външните министри на страните от СНР приеха подробен план за действие срещу тероризма в рамките на Съвета НАТО-Русия, предлагащ стройна стратегия за предотвратяване на тероризма, противодействие на терористичните акции и преодоляване на последиците от тях. Благодарение на това сега преминаваме от декларациите за намерения и ученията към проучване на възможностите за съвместни практически акции за неутрализиране на терористичната заплаха, включително с използването на военни средства.

. На оперативно равнище от началото на следващата година Русия ще започне да участва в Active Endeavour, антитерористичната операция на НАТО в Средиземно море. В рамките на тази съвместна операция, първата след изтеглянето на руския военен контингент от ръководените от НАТО сили на Балканите през 2003 г., руски кораби ще се присъединят към съюзническите, които контролират и инспектират търговските кораби, заподозрени в участие в незаконна дейност.

Друг важен елемент от антитерористичното партньорство в СНР е борбата срещу трафика на наркотици в Афганистан.Това е важно, защото твърде често парите от наркотици отиват за финансиране на терористични групировки.На поредицата заседания на експерти по този въпрос бяха определени следните области на сътрудничество: обмен на информация, включително и класифицирана,, подготовка на специалисти за частите за борба с наркотиците, както и практическа поддръжка за службите за борба с наркотиците в Афганистан и транзитните страни на пътя на дрогата в Централна Азия. В момента се подготвя пилотен проект за подготовка на специалисти за частите за борба с наркотиците в тези страни с използването на мобилни и стационарни екипи от преподаватели или на съществуващите центрове за подготовка като този в Домодедово в Русия.

Независимо от форумите, в които участва, Русия разработи глобална стратегия срещу новите заплахи и предизвикателства пред сигурността. Антитерористичното сътрудничество НАТО-Русия ще бъде далеч по-ефективно, ако допълва усилията на другите международни организации в тази област. Поради това Русия подкрепя усилията на Алианса да изгради по-тясно сътрудничество с ООН, Европейския съюз и някои регионални структури. Русия разчита също на практическото сътрудничество между НАТО и Организацията на Договора за колективна сигурност, в която освен Русия членуват и страните от Кавказ и Централна Азия. Тъй като ОДКС и НАТО имат много общи черти, обединяването на способностите и на опита на двете организации ще допринесе за намирането на ефективни реакции на тероризма и екстремизма.

НАТО и Русия осъществиха значителен напредък в сътрудничеството в борбата срещу тероризма през последните години. Въпреки това още сме в началото на взаимодействието и трябва да засилим практическата му страна. Въпреки усърдните международни усилия заплахата от тероризъм не намалява. Затова целта ни трябва да бъде укрепването на истинското антитерористично сътрудничество в рамките на стратегическото партньорство НАТО-Русия в целия евроатлантически регион.

Андрей Келин е директор на управление в Министерството на външните работи на Русия.

 






Мерките срещу разпространението на ОМУ

Ерик Терцуоло анализира ролята на НАТО в усилията срещу разпространението на оръжия за масово унищожение.

Борбата с разпространението на оръжия за масово унищожение (ОМУ) става все-тежка с всеки изминал ден. Затрудненията, които Франция, Германия и Великобритания срещнаха в преговорите си с Иран за бъдещето на ядрената му програма са показателни. В по-общ план Конференцията-преглед на договора за неразпространение на ОМУ през май 2005 г. не можа да стигне до споразумение за ефективен подход към страните, които се оттеглят от договора или са заподозрени в нарушаване на основните му разпоредби. Усилията в ООН да се възпрепятства достъпът на терористите до химически, биологични, радиологични и ядрени оръжия все още не дават очакваните резултати. А и с усложняването на контекста, в който международните организации предприемат мерки срещу разпространението на ОМУ – например със създаването на Инициативата за сигурност срещу разпространението – е трудно да се намери решение, с което да се постигне синхрон в действията и да се избегне дублирането.

Важен въпрос за НАТО е да намери мястото си в международните усилия срещу разпространението на тези оръжия. Редом с отчасти свързаната с него заплаха от тероризъм, разпространението на ОМУ е едно от най-сериозните предизвикателства за международната общност в областта на сигурността след края на Студената война. Ако иска да запази престижа си като институция за сигурност, Алиансът трябва да играе роля, и то видима, в справянето с тези предизвикателства. В същност още през 1994 г. на срещата на върха в Брюксел съюзническите държави взеха решение сериозно да насочат вниманието си към разпространението на ОМУ и влиянието му върху сигурността. Последваха и други инициативи на НАТО в тази област, така че проблемите на разпространението се вписаха в почти всички аспекти от дейността на организацията, включително и връзките й със страни извън нея.

Поради вътрешната политика в Алианса бе трудно да се постави един съществен въпрос: къде точно НАТО ще донесе най-голяма добавена стойност в борбата срещу разпространението на ОМУ? В документа „Политическа рамка на Съюза за разпространението на оръжия за масово унищожение”, приет от външните министри на страните-членки през юни 1994 г. на срещата на върха в Истанбул и оставащ и до днес основният документ на НАТО по отношение на политиката спрямо ОМУ, се подчертава еднакво политико-дипломатическото и отбранителното измерение на усилията срещу заплахите от ОМУ. В това няма нищо изненадващо, като се има предвид двойната природа на Алианса и опасенията на някои съюзнически столици, че Вашингтон може би планира да прехвърли усилията срещу разпространението на ОМУ от дипломатическата към военната сфера.

Анализът на следващите политически документи на НАТО като основният преглед на контрола над въоръженията и мерките за неразпространение, изграждане на доверие и сигурност, завършен през 2000 г., показва, че балансът между политико-дипломатическото и военното измерение в борбата срещу разпространението на ОМУ често се е превръщал в самоцел. Въпреки това съюзническите държави постепенно стигнаха до извода, че именно в областта на военните способности НАТО може да бъде уникален и за момента незаменим елемент в международната институционална архитектура за борба срещу заплахите от ОМУ.

Сравнение между комитетите

Интересно е да се сравни работата на двете основни структури на Алианса, които специално се занимават с проблемите, свързани с ОМУ: Групата на старшите служители от отбраната по разпространението на оръжия за масово унищожение (DGP) и Военнополитическата група на старшите служители по разпространението на оръжия за масово унищожение (SGP) DGP предприе редица конкретни и практически инициативи с относително голяма видимост за обществеността. В частност от 1994 г. до 1996 г. тя изготви първата подробна оценка за НАТО на рисковете от разпространението на ОМУ, като идентифицира недостатъците в способностите на държавите от Алианса в сферата на ОМУ и предложи планове, чрез които да ги преодолеят. По-късно DGP обобщи слабостите на Инициативата за отбранителните способности от 1999 г. и разработи нов подход към изграждането на военните способности на съюзническите държави за защита от ОМУ, залагайки на многонационалния им характер, при който ангажиментите за участие на отделните нации да бъдат осъществими. Срещата на върха в Прага през ноември 2002 г. прие пет многонационални инициативи, предложени от DGP, включително създаването на отряд за реагиране на събития, свързани с ОМУ, и на мобилна лаборатория за анализ. Многонационалният батальон на НАТО за защита от химически, биологически, радиологични и ядрени оръжия, който гарантира сигурността на Олимпийските игри в Атина през август 2004 г., също е резултат от пражките инициативи.

За външния наблюдател е трудно да открие подобен набор от ключови постижения в политико-дипломатическите усилия в Алианса срещу заплахите от разпространение на ОМУ. Това е така, защото засекретените съвещания на SGP не водеха до видими за обществеността инициативи за разлика от тези на колегите им от отбраната. Първоначалното категоризиране на работата на SGP като „предимно аналитична” си остава до голяма степен валидно, макар че групата подобри методите си на действие с въвеждането на „актуализирани оценки” на основните заплахи, свързани с разпространението на ОМУ, с разработването на препоръки за Северноатлантическия съвет и подготовката на общи позиции, които Генералният секретар да използва по време на заседанията и на които държавите-членки могат да се позовават в двустранната си дипломация. SGP обръща засилено внимание на връзките със страните партньори и на определянето на приоритетите в усилията на НАТО по отношение на ОМУ и изготви изследвания по въпроси, свързани с ОМУ, като противоракетната отбрана и поддръжката на Алианса за ръководената от САЩ Инициатива за сигурност срещу разпространението на ОМУ, системите за тяхната доставка и свързаните с тях материали. SGP организира публични семинари за предизвикателствата на разпространението на ОМУ, в които участваха експерти от Азия и Близкия изток и представители на неправителствени организации.

Мисията на DGP винаги е била по-ясно определена от тази на SGP, тъй като усъвършенстването на военните способности на Алианса или насочването на националните усилия на страните-членки към подобряване на защитата от ОМУ е основен елемент от задачата на НАТО да увеличи отбранителната си готовност да оперира в химическа, биологическа, радиологична или ядрена среда. Пътищата за борба със заплахите, свързани с ОМУ, заемат важно място в продължаващия процес на трансформация в НАТО, чиято цел е да предостави на Алианса високотехнологичен „хардуер” и подобрен „софтуер” за вземане на решения за бързо действие спрямо новите предизвикателства пред сигурността.

След края на Студената война НАТО демонстрира, че единствена от съществуващите организации, със сигурност в евроатлантическата зона, има реални способности за военна интервенция в ситуации с висока степен на риск, както и необходимите умения и опит за мироопазващи операции в условията на значителен остатъчен риск.Това не бива да се подминава с лека ръка, дори и опитът да показва, че организациите, за разлика от смятаните за по-гъвкави „коалиции на желаещите”, не са предпочитаният механизъм за всякакви интервенции. Поддържането на уникалните способности на НАТО за намеса и опазване на мира изисква обаче продължителни и още по-интензивни усилия, които да гарантират, че заплахите с употреба на ОМУ няма да възпрат Алианса да действа.

Ролята на НАТО

По какъв точно начин НАТО може да допринесе за политическите и дипломатическите усилия срещу разпространението на ОМУ е по-труден въпрос.Декларативният подход чрез изразяване на подкрепата на Алианса за договорите за неразпространение или режими на контрол на износа не може да отиде по-далеч от това. НАТО не е страна по нито един договор за неразпространение.Макар че понякога присъства като наблюдател, Алиансът не е в позиция да повлияе на резултата от дискусиите например в рамките на конференцията за преглед на договора за неразпространение. Той не е и най-подходящият механизъм за координиране на политиката в такива случаи, където „западните” групи включват редица страни извън НАТО. Въпреки колективната подкрепа на Алианса за съвместните усилия за намаляване на заплахата в Русия и други бивши съветски републики, НАТО не изигра никаква координираща роля, защото държавите-членки предпочетоха да продължат помощта си по двустранни канали. При всяко положение да се определи потенциалната роля на НАТО в международната институционална архитектура за борба с разпространението на ОМУ става все по-трудно поради нарастващата роля на органи и програми като Инициативата за сигурност срещу разпространението на ОМУ или групата Г8, в които участват някои, но не всички страни-членки, и които частично се припокриват с дейностите и обектите на интерес на НАТО.

Политиката спрямо разпространението на ОМУ в многобройните програми за сътрудничество на НАТО също бе сложен проблем. Предпазливостта, с която съюзниците обсъждаха въпросите на ОМУ с евроатлантическите си партньори бавно се промени към по-съществен обмен на идеи. Политико-аналитичните консултации в рамките на Съвета НАТО-Русия и с Украйна вече са доста задълбочени. Алиансът работи с Русия по мерките за изграждане на доверие и сигурност по отношение на ядрените оръжия и противоракетната отбрана на театъра на бойните действия. Предпочитаният епитет, който се прилага към характера на дискусиите за ОМУ с партньорите, е „образователен”, макар че бяха предприети стъпки за разработване на някаква доктрина за защитата от химически, биологически, радиологични и ядрени оръжия съвместно с всички партньори. Подготовката за извънредни ситуации и спасителните операции, както и научното сътрудничество, като едни от най-малко деликатните от политическа гледна точка области, бяха използвани за развитие на взаимодействието с партньорите по въпроси, свързани с ОМУ, и за изграждане на навици за сътрудничество.

Още по-деликатно стоят нещата в рамките на Средиземноморския диалог, където една от участващите държави, Израел, е de facto ядрена държава и арабските страни биха приветствали един засилен натиск от страна на Запада Израел да се откаже от ядрените си сили. По какъв начин средиземноморските държави могат да допринесат към усилията на Алианса срещу заплахата от ОМУ си остава труден и до голяма степен нерешен проблем. Бяха направени някои начални стъпки, включително участието на висши служители на НАТО в международните срещи, организирани от неправителствени организации в региона на Персийския залив и посветени на въпросите на неразпространението. SGP предвижда по-нататъшни консултации с държавите от Средиземноморския диалог.

Сътрудничеството с Европейския съюз в борбата със заплахата от ОМУ също започна бавно и проблематично. Стратегията на ЕС срещу разпространението на ОМУ, договорена и приета през 2003 г., би трябвало да улесни сътрудничеството с НАТО. Но както и в други области, в борбата срещу разпространението на ОМУ отношенията ЕС-НАТО често се въртят не толкова около конкретни въпроси, колкото около условията на взаимодействие, и продължаващият дух на съперничество може по-скоро да доведе до дублиране, отколкото до взаимно допълване на усилията. Все пак вече съществуват механизми за консултации и координация по политическите аспекти на разпространението на ОМУ и развитието на необходимите военни способности.

Употребата на сила

С други думи, в борбата срещу разпространението на ОМУ политико-дипломатическата дейност и програмите за сътрудничество на НАТО имат своите граници и своите предизвикателства. Но дори и да се приеме, че военните способности на НАТО са ключовият, характерен елемент, с който Алиансът може да даде принос в борбата срещу разпространението на ОМУ, един проблем остава. Липсва одобрена от всички стратегическа визия как и дали да се използва сила за предотвратяване на заплахата от ОМУ. Генералният секретар на НАТО Яп де Хооп Схефер с право подчертава, че и най-добрите военни способности са безполезни, когато липсва политическа воля и консенсус за тяхното използване.Различията между съюзниците във вижданията им дали, кога и как да се използва сила в отговор на заплахи от тероризъм или употреба на ОМУ ясно проличаха преди военната интервенция в Ирак през 2003 г. Необичайно публичният и разединяващ дебат в НАТО в началото на 2003 г. изостри още повече различията, особено по отношение на легитимността на военното действие срещу предполагаема заплаха.

Поредицата значителни конкретни акции на Алианса след иракската кампания не премахна проблема и не можа да избегне необходимостта от нов размисъл за основните принципи на съвместно действие в сложното и променливо международно положение. Останалата от 2003 г. горчивина не трябва да кара съюзниците да отбягват сериозната дискусия в НАТО. Алиансът има уникален опит в прилагането на сила в условията след края на Студената война. Това може да послужи за основа на вътрешния дебат.и задължава НАТО да участва в широката международна дискусия по тези проблеми, която вече се оформя.

Като цяло появата на „нови заплахи”, и в частност интервенцията в Ирак повдигнаха сериозни въпроси относно ползата и смисъла на основни понятия като предотвратяване, превантивно действие и възпиране. Да се намерят отговори няма да е лесно. Да жалим по отминаването на вестфалската система - системата, която урежда международните отношения от подписването на вестфалския договор през 1648 г., основана на държавния суверенитет -, една отдавна предвещавана смърт, няма да ни помогне. Същото се отнася и до тесногръдия легализъм,, който пропуска да признае, че международното право е динамично и е резултат от непрекъснатата човешка дейност. Действията и политиката, които нарушават установените парадигми и които често се определят с клишето „американския унилатерализъм”, може да шокират, но необмислената привързаност към приемствеността не е алтернатива с бъдеще.

Осъществяваната в момента инициатива за повишаване на качеството на политическия диалог в НАТО е жизненоважна. Тя не трябва прекомерно да се съсредоточава върху регионалните проблеми, а сериозно да разгледа това, което генералният секретар нарече неотдавна „напречните, хоризонталните проблеми като разпространението на оръжия за масово унищожение”. Основните принципи на действие срещу такива заплахи трябва да бъдат в центъра на политическия диалог в НАТО.

За да сработи това, е необходима сериозна промяна от страна на държавните и правителствените ръководители и министрите. Органи като SGP и DGP или Северноатлантическия съвет във формат постоянни представители могат да свършат част от работата, но се нуждаят от стабилен ангажимент на най-високо политическо равнище. Ясно е, че успехът на усилията НАТО да стане стратегически по-ефективен зависи от политическата воля на отделните държави-членки да обменят информация и анализи, и още по-важно, да създадат и поддържат атмосфера, в която съюзниците да си говорят, но и да се чуват. През първата половина на 2005 г се появиха някои положителни признаци в това отношение, но също и няколко обезпокоителни сигнали, например по време на дебата за европейската конституция и значението й за трансатлантическите отношения. Длъжни сме да се надяваме на дух на конструктивен диалог и сътрудничество. Трябва да намерим отговор на важни въпроси, засягащи обхвата и способността на Алианса да се справи със съвременните предизвикателства пред сигурността.

Ерик Терцуоло, работил като изследовател по програмата на НАТО „Манфред Вьорнер” през 2003-2004 г., е автор на предстоящата да излезе от печат книга „НАТО и оръжията за масово унищожение” (“NATO and Weapons of Mass Destruction” (Routledge, 2006 г.). Член на дипломатическата служба на САЩ от 1982 г. до 2003 г., той е получил титлата доктор по философия в Университета в Станфорд и е преподавал международни отношения и европейска история в Италия, Холандия и САЩ.






Борбата с тероризма в Средиземно море

Вицеадмирал Роберто Чезарети представя мерките, предприети от НАТО срещу тероризма в Средиземно море от октомври 2001 г.

През изминалите четири години първата операция на НАТО, основана на член 5, клаузата за колективна отбрана, еволюира от малка акция със скромно военно присъствие в голяма част от морето до широкомащабна антитерористична операция в цялото Средиземно море, която се адаптира непрекъснато. В рамките на този процес НАТО допринесе за поддържането на мира, стабилността и сигурността в този стратегически регион, натрупа безценен опит в морските операции за контрол и развива все по-ефикасни процедури за събиране на разузнавателна информация и обмен на сведенията, които са полезни в общата борба срещу международния тероризъм.

Постоянните военноморски сили на НАТО в Средиземно море се разгърнаха в източно Средиземно море на 6 октомври 2001 г., ден преди началото на ръководената от САЩ операция „Трайна свобода” срещу талибаните и Ал Кайда в Афганистан. Тази мярка, предприета по молба на Съединените щати след терористичните атентати от 11 септември и позоваването от НАТО на член 5 на следващия ден, имаше за цел да гарантира възпиращо присъствие и контрол в стратегическите международни води в този важен момент.

През следващите години операцията, наречена впоследствие Active Endeavour, се усложни с прецизирането на ролята на НАТО в борбата с тероризма и с усвояването на поуките, извлечени от самата операция. Съответно мандатът на Active Endeavour бе редовно ревизиран, като мисията и съставът на силите се адаптираха, за да могат ефективно да неутрализират тероризма в Средиземно море.

През февруари 2003 г. операцията бе разширена и включи ескортирането на търговски кораби от съюзническите държави през Гибралтарския проток. Тази предпазна мярка бе взета въз основа на данни от разузнаването, които показваха, че корабите, минаващи през този изключително тесен пролив, са потенциални мишени на терористите. Ескортирането бе преустановено през май 2004 г. в резултат на спадналия брой молби от желаещи кораби, но може да бъде подновено във всеки момент.

През април 2003 г. НАТО разшири обхвата на Active Endeavour, в който се включиха и операции на борда със съгласието на собствениците на корабите, на държавите, под чийто флаг плават те, и съгласно международното право. През март 2004 г. зоната на операцията бе разширена върху цялото Средиземно море. А към 15 септември 2005 г. 69 000 кораба бяха спрени за проверка, 95 проверени на борда и 488 цивилни кораба бяха ескортирани през Гибралтар.

Нов оперативен модел

През октомври 2004 г. НАТО въведе нов оперативен модел. От този момент нататък ударението пада върху събирането и обработката на информацията и данните от разузнаването, за да се насочат усилията към корабите, които са от особен интерес. Това позволява надводните сили да се разгръщат като корпуси за бързо реагиране, изпълняващи специални задачи като проследяването на кораби и проверката на борда. Новият оперативен модел залага на превантивното действие. Освен това се предвиждат и подкрепления при периодични големи операции. В такива моменти, частите за подкрепление като Постоянните военноморски групи към Силите за бързо реагиране на НАТО, се присъединяват към формированията на Active Endeavour, осигурявайки засилено присъствие и по-интензивен контрол.

Понастоящем мисията Active Endeavour е ангажирана в четири области. Това са откриването и предотвратяването на всякаква дейност в подкрепа на тероризма във и от морето, контролът на „пренаселените места”, тоест на най-важните пасажи и пристанища в Средиземно море, като за целта използва минотърсачите на една от Постоянните групи на НАТО по мерките за разминиране, които извършват предварителни инспекции на морските пътища, ескортирането на кораби през Гибралтарския проток при нужда и укрепване на Средиземноморския диалог и други програми на НАТО, насърчаващи двустранните и многостранните отношения.

Частите на НАТО, придадени към Active Endeavour, патрулират по всяко време Средиземноморския басейн, събират информация и правят оценка на зоната, в която се намират. Те имат видимо присъствие в региона и при необходимост могат да предоставят незабавно сили за бързо реагиране.

Щабквартирата на морското командване на съюзните сили в Неапол (CC- MAR) контролира операцията чрез Военноморския оперативен център, който работи денонощно. Оперативният център, който поддържа тесни връзки и обменя информация с националните структури на няколко съюзнически държави, се намира близо до Координационния център на морското разузнаване на НАТО. Друг важен източник на информация е експерименталният Съвместен център за информация и анализ (JIAC). Той е изграден като звено, в което се събира цялата налична информация, данните от разузнаването се сравняват и анализират и сигурната информация се изпраща на заинтересованите командвания. Центърът се намира в командването на съвместните сили в Неапол и контролира целия регион под негова отговорност. Всички тези структури, взети заедно, предоставят информацията и анализа, които ми позволяват като командващ Active Endeavour да насочвам ограничените ресурси по най-ефективния начин.

Чисто физическото присъствие гарантира до голяма степен морската сигурност. В Средиземно море патрулират фрегати и корвети, специално придадени към Active Endeavour от съюзниците на доброволна основа. При нужда поддръжка им оказват две поделения на военноморските сили във висока степен на бойна готовност. В допълнение към надводните сили подводниците осъществяват допълнително наблюдение, като дискретно контролират специфични зони с цел да открият съмнително поведение. Патрулните самолети на военноморската авиация също покриват обширни зони с помощта на разнообразни датчици, които откриват и класифицират кораби и други обекти, представляващи интерес.

Active Endeavour зависи много от логистичната поддръжка от страна на средиземноморските държави-членки на НАТО, която получават в две логистични бази – Суда в Гърция и Аксаз в Турция, и в други съюзнически пристанища в Средиземно море.

Практическото значение на операцията

Всеки ден патрулиращите военноморски части и самолети на НАТО „призовават” търговски кораби, които плават в Средиземно море, тоест влизат в контакт с тях и ги разпитват. Те ги приканват да обявят принадлежността и дейността си. Информацията се предава едновременно на CC MAR в Неапол и на Центъра по корабоплаване на НАТО в Нортууд, Англия. Ако се открие нещо необичайно или подозрително, екипи от специално тренирани воини могат да се качат на борда и да проверят документите и товара. Ако има надеждна разузнавателна информация за сигурни доказателства за дейност, свързана с тероризма, оперативните сили на Active Endeavour са готови да се разгърнат в зоната и да предприемат необходимите действия, разрешени от Северноатлантическия съвет.

Инспекциите на корабите се извършват със съгласието на държавата, под чийто флаг плават, и на капитана. Оценката на резултатите се извършва от CC MAR Неапол. Ако бъдат открити нередности, които не са непременно свързани с тероризма, информацията се изпраща до компетентния съдебен орган в пристанищния град, където е следващата спирка на кораба, при условие, че сме подписали протокол за това със съответната страна. Съмнителният кораб се проследява до момента, в който отговорният орган се намеси, или до навлизането му в териториалните води на страната, където е пристанището. Ако даден кораб откаже проверката на борда, НАТО взема всички необходими мерки той да бъде инспектиран, щом навлезе в териториалните води на някоя от държавите-членки.

CC MAR в Неапол взаимодейства тясно с националните власти на съюзническите държави и пряко с военноморските сили, опериращи в Средиземно море. Ще дам един пример, който отлично илюстрира потенциалната полза от това сътрудничество. През юни 2003 г. една държава от южния регион докладва, че един кораб действа подозрително. CC MAR Неапол разпространи тази информация до широк кръг получатели, за да увеличи осведомеността и да подготви следващите акции на НАТО или на националните власти. Малко след това бреговата охрана на една държава-членка можа да използва тази информация, когато завари същия кораб да оперира в териториалните й води и националните й органи решиха да разследват по-подробно случая.

Присъствието на сили в бойна готовност в Средиземно море позволява на НАТО да реагира на най-разнообразни случаи и извънредни ситуации извън борбата с тероризма. Това включва хуманитарните акции, операциите по издирване и спасяване и спасителните операции при бедствия. Например през декември 2001 г. корабите и хеликоптерите на НАТО спасиха 84 цивилни от една преобърната петролна платформа при силен вятър и в бурно море. А през януари 2002 г. корабите и хеликоптерите на Алианса спасиха живота на 254 пътници от един потъващ кораб в източно Средиземно море край Крит. Хеликоптерите евакуираха пътниците, а корабът бе поправен на море и извлечен до най-близкото пристанище.

На срещата на върха на НАТО в Истанбул през юни 2004 г. организацията взе решение да засили Active Endeavour, като покани за участие страни партньори на НАТО, включително и от Средиземноморския диалог. Всички предложения за подкрепа, включително и от други заинтересовани страни, се разглеждат поотделно.Предложенията за участие с поддръжка от Русия и Украйна например бяха дадени през 2004 г. и в момента екипи от експерти от двете страни и НАТО работят за включването на руските и украинските сили в операцията през 2006 г.

Три страни от Средиземноморския диалог – Алжир, Израел и Мароко, и три страни партньори – Хърватска, Грузия и Швеция, също изявиха желание да участват в операцията. Размерът на участието ще се определя от спецификата на съответната страна и ще се оптимизира въз основа на предложените оферти и според нуждите на операцията.

Подобряване на обмена на разузнавателна информация

НАТО разработва и експериментална компютърна мрежа, която ще улесни обмена на информация за търговското корабоплаване в Средиземноморския басейн между всички страни от него. След нейното одобряване и въвеждане ние ще имаме много по-добра представа за обхвата на незаконните дейности и много по-голяма възможност да ги контролираме. Картината на търговското корабоплаване в Средиземно море, която ще получаваме благодарение на нея, ще е в помощ на правоохранителните органи и на силите на НАТО в международни води, които ще могат решително да действат срещу тези проблеми.

В същия контекст НАТО предвижда да увеличи националното участие и да включи повече средиземноморски страни, които не са членки на организацията. Това участие, редом с нарастващата ефективност на Active Endeavour в зоната й на отговорност, ще засили сътрудничеството и обмена на информация и така ще намали нуждата от допълнителни специални средства.

С годините Active Endeavour все повече разчита на информацията и разузнавателните данни, които се събират в Средиземно море и се обменят между съюзниците и средиземноморските държави. Постигнатото равнище на информационен обмен е здрава основа, на която може да се гради в бъдеще. Целта е да се разработи още по-ефективна система за събиране и анализ на информацията и да се промени характерът на операцията, така че разузнаването да не е неин помощник, а неин двигател.

Основният инструмент за реализиране на тази идея ще бъде Съвместният център за информация и анализ (JIAC), който трябва да предостави обща стратегия за събиране и докладване на информацията, да прави анализ и предупреждения и да съветва за разполагането на средствата. Създаването му цели да насърчи разширения обмен на информация и да гарантира, че изходящата от него информация се предава навреме на държавите и органите, които има най-голяма вероятност да я използват. JIAC трябва да стимулира усилията на НАТО и отделните съюзници да предоставят използваема информация, която да помогне в борбата с дестабилизиращите фактори на тероризма, организираната престъпност и разпространението на оръжия за масово унищожение в региона.

Опитът, натрупан от НАТО в рамките на Active Endeavour и другите военноморски операции за контрол, предоставя на организацията недостигнати досега възможности в тази област. Те имат значение и за широките международни усилия в борбата срещу тероризма и в частност срещу разпространението и незаконната търговия с оръжия за масово унищожение. В резултат на това страните, участващи в Инициативата за сигурност срещу разпространението на ОМУ, ръководена от САЩ, чиято цел е да се избегне изтичането на технологии за и от опасни държави и частни лица, в момента изучават поуките от морските операции на НАТО.

Active Endeavour доказа, че е ефикасно средство срещу тероризма във и от Средиземно море. Продължаващото сътрудничество между цивилните и военните структури във всички средиземноморски страни ще позволи след време НАТО да остане само координатор на един по-холистичен подход в борбата срещу тероризма и по-общо срещу незаконните дейности в региона. С изграждането на ефективни връзки и подписването на подходящи споразумения националните власти ще могат да действат по съответните показатели за съмнителна дейност и Active Endeavour ще премине към по-рутинна дейност с участието на съюзническите държави и страните партньори.

Вицеадмирал Роберто Чезарети е командващ на операция Active Endeavour.




Дебат
Време ли е да се актуализира стратегическата концепция на НАТО?
                Лионел Понсар    срещу     Дейвид Йост

Лионел Понсар е заместник-директор на Академичния отдел за научни изследвания към Колежа на НАТО по отбраната в Рим.

Дейвид Йост е професор в Морската школа за следдипломна квалификация в Монтерей, Калифорния, в момента командирован в колежа на НАТО по отбраната в Рим като старши изследовател.**

            да

не            

Драги Дейвид,

Днес НАТО е изправен пред стратегически предизвикателства, които са твърде различни от тези в миналото. За да продължи да гарантира сигурността на своите членове, Алиансът е принуден да намери политически и военен отговор на несиметричните заплахи, като тези, свързани с тероризма. Приветствам възможността да изложа аргументите си в полза на незабавното актуализиране на Стратегическата концепция на НАТО, за да бъдат включени в нея промените в стратегическата среда, и се надявам, че дискусията ни ще донесе свежи идеи в тази насока.

Почти от създаването си НАТО има общ стратегически документ, в който са определени заплахите, пред които е изправен, и начините за справяне с тях. Първата стратегическа концепция, така наречената Стратегическа концепция за отбраната в северноатлантическата зона, е приета през 1950 г. Впоследствие документът е ревизиран през 1957, 1968, 1991 и последно през 1999 г.Въз основа на Стратегическата концепция се определя широката политическа рамка за дейността на НАТО и периодичното й актуализиране отразява необходимостта Алиансът да адаптира плановете и подходите си към променящите се предизвикателства.

Вариантът от 1999 г. отразява адаптацията на стратегиите на НАТО към новите за тогава обстоятелства след края на Студената война. В него остава гаранцията по член 5, но се признава, че ефикасната колективна отбрана налага мерки, различни от тези, които бяха подходящи по време на Студената война и незабавно след края й. В него се отчитат заплахите, произтичащи от страните с разпаднала се държавност, от разпространението на оръжия за масово унищожение и други транснационални заплахи като етническите и религиозните конфликти. В него обаче не е предвиден мащабът на заплахата от тероризъм. Настоящата Стратегическа концепция е писана преди терористичните атентати срещу Съединените щати от 11 септември 2001 г. Въпреки че след това съюзниците приеха важни документи като Военната концепция за защита срещу тероризма, Партньорския план за действие срещу тероризма и Плана за действие НАТО-Русия, те трябва да актуализират общата си оценка на заплахите и да адаптират способностите и стратегиите си, за да се справят с тях.

Друг важен въпрос при актуализацията на Стратегическата концепция са отношенията на НАТО с ООН и по-специално въпросът за разрешението на Съвета за сигурност за операции на НАТО. Документът от 1999 г. признава върховенството на Съвета за сигурност на ООН в някои отношения. Но той не решава въпроса за отношенията на НАТО със световната организация, както и за необходимостта – или друга формула – да се търси благословията на Съвета за сигурност, преди да се обмисли военна операция. Преразглеждането на настоящата Стратегическа концепция ще гарантира допълнителна легитимност за бъдещите мисии на Алианса, каквато според някои анализатори му липсваше по време на въздушната кампания в Косово. С други думи така ясно ще се определят отношенията на НАТО с ООН и в частност законовата рамка за употребата на сила.

Дискусиите по актуализацията на Стратегическата концепция ще предоставят отлична възможност за предефиниране на трансатлантическия дебат в областта на сигурността и ще стимулират засилен стратегически диалог с Европейския съюз. Така най-малко ще се избегне препращането към отживелите времето си Европейска идентичност в областта на сигурността и отбраната и Западноевропейски съюз и ще се насочи вниманието към постиженията в рамките на споразумението „Берлин-плюс„ за сътрудничеството ЕС-НАТО. В най-добрия случай това ще позволи стратегическата концепция на НАТО да се синхронизира с Националната стратегия за сигурност на Съединените щати и със стратегията за сигурност на Европейския съюз, и двете приети след 11 септември.

През 1999 г. оперативният опит на НАТО се свеждаше до голяма степен до преживяното на Балканите. През изминалите оттогава години Алиансът пое много по-разнообразен кръг мисии и в момента участва в операции в Африка, Азия, Средиземно море и в Европа. Новата стратегическа концепция трябва да отразява това и да уточни обхвата на интересите и операциите на Алианса. Тя трябва да отрази и военната стратегия, включена в редица инициативи на НАТО през последните години, и особено понятието „трансформация”.

От момента, когато НАТО ревизира Стратегическата си концепция през 1999 г., се случиха удивително много неща в стратегическата среда. След атентатите от 11 септември, кампанията в Афганистан и войната в Ирак ние окончателно излязохме от епохата след края на Студената война. Смятам, че е време да започне процес на преразглеждане на стратегическата концепция на НАТО.



Ваш
Лионел


Драги Лионел,

Не бива да надценяваме това, което може да се постигне с една нова стратегическа концепция, нито да пренебрегваме политическата чувствителност при създаването й. Сега не е време за преразглеждане на старата и създаване на нова стратегическа концепция. Съюзническите държави до голяма степен превъзмогнаха раздразнението от 2002-2003 г., предизвикано от конфликта в Ирак, но един преглед на стратегическата концепция точно сега може да пробуди отново преглътнатата горчивина. Някои държави-членки може да използват случая с Ирак, за да възобновят спора за законовата рамка за употребата на сила от Алианса по време на конфликта в Косово през 1999 г. Освен това доста съмнително е съюзниците да успеят да договорят по-голям компромис от този от 1999 г. по отношение на мандата на Съвета за сигурност на ООН за използване на сила в случаи, които не попадат в обхвата на член 5.

Една стратегическа концепция се създава с консенсус, но не може да го предизвика. Съюзниците са на път да постигнат едно по-положително трансатлантическо (и европейско) единодушие по отношение на борбата с основните предизвикателства, а именно тероризма, страните със слаба държавност и разпространението на оръжия за масово унищожение (ОМУ). Тези огромни промени в средата на сигурност и произтичащите от тях нови задачи, които пое НАТО, вероятно ще доведат до приемането на нова Стратегическа концепция, когато моментът за това назрее. Сега обаче е много по-спешно да се доизгради новият консенсус по изискванията в областта на сигурността, ролята на Алианса и съответстващите й способности.

За да се направи едно успешно преразглеждане, съюзниците трябва да приемат, че е необходима нова Стратегическа концепция и да се чувстват достатъчно комфортно, нагърбвайки се с тази задача. Да се започне преглед на Стратегическата концепция сега, когато контекстът още не е подходящ, ще бъде контрапродуктивно за изграждането на консенсус и за създаването на краен вариант на текста, който да бъде толкова гъвкав и полезен като този от 1999 г.

В историята съюзниците са ревизирали стратегическата концепция, само когато са били убедени в необходимостта да положат толкова големи усилия и са смятали, че политическият контекст е благоприятен за постигането на положителен резултат. Стратегическите концепции от миналото са плод на работещ консенсус и когато е необходимо, използват изкусно завъртени двусмислени фрази, с които се избягват разногласията.

Съюзниците са на мнение, че Стратегическата концепция от 1999 г. все още отразява най-същественото и по никакъв начин не препятства предприемането на ефективни действия и формулирането на политиката. Трудно е да се открие нещо, което Алиансът не е постигнал поради липсата на актуализирана стратегическа концепция. Политиката на НАТО в крайна сметка е обоснована във всички документи, приети от Северноатлантическия съвет, а не само в Стратегическата концепция. Затова и без нова стратегическа концепция държавите-членки изцяло се приспособяват към промените в стратегическата среда.

Терористичните нападения срещу Съединените щати от септември 2001 г. доведоха до първото позоваване на член 5. Съюзническите държави скоростно приеха редица мерки, някои от които продължават да се прилагат и досега, като операцията за сигурност в Средиземно море Active Endeavour. Стратегическата концепция от 1999 г. съдържа няколко препратки към тероризма и дори подчертава опасната перспектива от връзката между терористите и разпространението на ОМУ. В редица неотдавна приети документи, в които се прави оценка на терористичната заплаха, съюзниците формулират стратегии за действие и изисквания към способностите.

Малко вероятно е една нова стратегическа концепция да донесе нещо ново в отношенията ЕС-НАТО или във военната трансформация на Алианса. Когато държавите-членки приеха настоящата Стратегическа концепция, формулирането на Европейската политика за сигурност и отбрана бе в начален стадий и все още изглеждаше, че Западноевропейският съюз може да остане нужен. Въпреки това в комюникето от срещата на върха във Вашингтон през 1999 г. съюзниците одобряват основните насоки на развитие на сътрудничеството ЕС-НАТО. Тези насоки бяха включени и в споразуменията „Берлин плюс”. С други думи, въпреки някои остарели формулировки Стратегическата концепция от 1999 г. не е възпрепятствала развитието на сътрудничеството ЕС-НАТО в подкрепа на ЕПСО на Европейския съюз, включително и поддръжката от страна на НАТО за мироподдържащата операция на ЕС в Босна и Херцеговина, която замести ЕСФОР през декември 2004 г.

Въпреки насоченото към Балканите внимание през 90-те години, в Стратегическата концепция от 1999 г. съюзническите държави допускат операции извън Европа с фразата „Сигурността на Алианса налага да се отчита и глобалният контекст”. От 2002 г. досега те на няколко пъти потвърдиха решимостта си да посрещнат „предизвикателствата пред сигурността на въоръжените сили, населението и територията на нашите страни, откъдето и да идват те”. Те създадоха Силите за бързо реагиране на НАТО и Съюзното командване по трансформацията редом с редица други инициативи. Планирането на силите и трансформацията заемат основно място в „Подробните политически насоки”, приети на срещата на върха в Истанбул през юни 2004 г.

След като по същество не е необходим, процесът на формулиране на нова стратегическа концепция, който на този етап ще предизвика разделение, обяснимо отблъсква правителствата на държавите-членки. В крайна сметка има сериозни причини създаването на нова стратегическа концепция да не фигурира сред приоритетите на НАТО.



Ваш
Дейвид


Драги Дейвид,

Вие смятате, че сега не е време за преглед на Стратегическата концепция , защото този процес „може да пробуди отново преглътнатата горчивина”. Разбирам риска, но смятам, че в историята моментът почти никога не е бил подходящ за такова трудно начинание и едва ли ще бъде някога в бъдеще.

И през 1957 г., и през 1968 г. Стратегическата концепция на НАТО е ревизирана в момент на напрежение между Франция и САЩ и между Великобритания и САЩ. Събития като сриването на Европейската отбранителна общност през 1954 г., Суецката криза през 1956 или решението на Франция от 1966 г. да се изтегли от интегрираната военна структура на НАТО създават атмосфера, която в никакъв случай не е благоприятна за преразглеждането на такъв важен документ. Но въпреки тези обстоятелства, далеч не вещаещи нещо добро, и независимо от степента, в която „се чувстват комфортно”, съюзниците не само започват преглед на Стратегическата концепция, но успяват и да разработят и приемат нови стратегии като тази за „масовия отпор” през 1957 г. или „гъвкавия отговор” през 1968 г.

Един въпрос, който Генералният секретар Яп де Хооп Схефер е взел много присърце, е превръщането на НАТО в по-политическа организация, така че военната му трансформация да бъде поставена в по-динамичен политически контекст. Аз споделям това виждане и искам НАТО да бъде основният трансатлантически форум, където дебатът между съюзниците да включва всички аспекти на сигурността и отбраната, а не само въпросите, свързани със ситуациите, в които НАТО предвижда оперативно участие. За да се създаде такъв форум, Алиансът трябва да има волята да решава най-трудните въпроси на трансатлантическата сигурност, включително и тези, свързани с новата Стратегическа концепция.

Смятате, че е „трудно да се открие нещо, което Алиансът не е постигнал поради липсата на актуализирана стратегическа концепция”. Но не може да се сравнява това, което Алиансът можеше да постигне, ако имаше нова стратегическа концепция, с постигнатото през последните години. Не трябва да забравяме също, че кризите в НАТО от близкото минало се дължаха не на липсата на колективна военна сила, а на политически различия по отношение на употребата на тази сила.

Започването на преглед на Стратегическата концепция настина може да отвори току що зарасналите рани и съперничеството между различните визии за бъдещето на НАТО вероятно ще трае с години. Но необходимостта да се дефинират общите заплахи и рискове, да се разработят общи стандарти за употреба на сила и да се изградят по-добри отношения между ЕС и НАТО става все по-спешна;



Ваш
Лионел


Драги Лионел,

Вашата преценка, че „едва ли и в бъдеще” моментът някога ще бъде подходящ звучи доста песимистично. В историята съюзниците са намирали достатъчно стимули да предприемат подобни прегледи, когато моментът е бил подходящ.

Освен това историческите случаи, които споменавате, не са в подкрепа на аргументите ви. Дълбоките разногласия между Великобритания и САЩ по отношение на Суец през 1956 г. нямат връзка със – нито влияние върху – споразумението между двете държави да продължат сериозно да разчитат на ядреното възпиране, формулирано в стратегията за „масовия отпор” от 1957. Това твърдо споразумение е постигнато по финансови и стратегически причини преди Суецката криза. Добре е да се припомни също, че илюзиите по отношение на „масовия отпор” се разпръсват почти незабавно, до голяма степен поради берлинската криза и развитието на междуконтиненталните балистични ракети от Съветския съюз. Усилията на САЩ да убедят съюзниците да възприемат това, което впоследствие стана известно като „гъвкав отговор” започват сериозно при администрацията на Кенеди през 1961 г. Обаче Франция на Де Гол блокира с години преразглеждането на стратегията на НАТО. Поради това едва след изтеглянето на Франция от интегрираната военна структура става възможно другите съюзници да възприемат „гъвкавия отговор”. Фактът, че Франция никога не е приемала „гъвкавия отговор” и че Комитетът за планиране на отбраната (тоест Северноатлантическият съвет без Франция) приема тази стратегическа концепция, подчертава необходимостта от определен минимум комфорт за постигането на консенсус в Алианса.

Много официални представители и експерти от НАТО споделят целта на генералния секретар да превърне Алианса в централния форум за обсъждане на всички въпроси на сигурността и отбраната, засягащи интересите на съюзниците. Това обаче не означава, че сега е време да се предприема преглед за нова Стратегическа концепция, нито че започването на подобно начинание изведнъж ще убеди съюзниците „да решат най-трудните проблеми на трансатлантическата сигурност” в рамките на Северноатлантическия съвет. Нежеланието на някои държави-членки да обсъждат въпроси като ядрените програми на Иран или бъдещето на оръжейното ембарго, наложено от Европейския съюз на Китай, в рамките на НАТО се дължи на други фактори, а не на липсата на актуализирана Стратегическа концепция.

Вашето твърдение, че „не може да се сравнява това, което Алиансът можеше да постигне, ако имаше нова стратегическа концепция, с постигнатото през последните години” е безспорно, но няма връзка с нашия дебат. Обсъждаме дали е настъпил моментът за актуализиране на сегашната Стратегическа концепция. Ще бъде контрапродуктивно, ако такова начинание се предприеме преждевременно. Това ще доведе до нови обвинения или до създаването на слаб и уклончив текст, който само ще маркира, но не и решава, основните въпроси. Съюзниците демонстрираха с дейността и с общите си декларации, че могат да се справят с много от основните съвременни предизвикателства пред отбраната и сигурността на базата на сегашната Стратегическа концепция.



Ваш
Дейвид


Драги Дейвид,

От самото начало твърдя, че НАТО трябва да ревизира Стратегическата си концепция в контекста на един по-широк трансатлантически диалог за променящата се среда на сигурност. Новите заплахи, появата на нови действащи лица в областта на сигурността и променящите се оперативни изисквания натежават в полза на изготвянето на нов документ. Макар че не е реалистично да се очаква пълен консенсус по отношение на сегашните и бъдещите приоритети на международната сигурност, съюзниците трябва да намерят начин да стигнат до ясна визия за политическия контекст, в който НАТО ще действа.

Моето виждане е, че докато политическото ръководство на НАТО не формулира една по-последователна стратегическа роля за Алианса, ползата от трансформацията няма да е видна. Другояче казано, сегашната военна трансформация трябва да се движи от успоредна политическа трансформация. Съюзниците трябва да актуализират техните оценки на заплахите и да адаптират способностите и стратегиите си към тях.

Според мен една ревизирана Стратегическа концепция ще помогне държавите-членки да се убедят, че трябва да направят повече. Тя ще определи отношенията на НАТО с Европейския съюз и с ООН въз основа на справедливо разпределение на тежестите и отговорностите. Тя ще дефинира и сферата на интересите и на операциите на Алианса и ще предостави една по-ясна законова рамка за употребата на сила. Новата стратегическа концепция няма да създаде нови задължения, нито ще промени историческата цел на НАТО, а просто ще му позволи да бъде по-ефективен в борбата с новите предизвикателства.

Предизвикването на по-голям дебат сигурно ще доведе до по-голямо разделение. Въпреки това няма истинска алтернатива, ако Алиансът иска да влияе върху общата стратегическа среда. Както пише писателят Джузепе Томази ди Лампедуза за Италия: „Ако искаме нещата да останат такива, каквито са, те трябва да се променят.” Това е предизвикателството пред НАТО и пред тези, които искат той да остане най-успешният военнополитически съюз в съвременната история.



Ваш
Лионел


Драги Лионел,

В контекста на романа „Гепардът” от Лампедуза прочутата максима, която цитирате, е цинична препоръка и израз на приспособенчеството към неудържимите социални и политически сили на италианското Ризорджименто. Това е съвет от един сицилиански аристократ към друг. Тези аристократи са убедени, че ще успеят да запазят статута и привилегиите си, ако направят навременни и ловки компромиси с надигащите се нови управници на Италия.

Както подчертавате обаче, съюзниците имат доста по-големи амбиции от постигането на модус вивенди с все по-мощните социални и военнополитически сили. Те имат динамична и положителна представа за своите цели. Както е отбелязано в Стратегическата концепция от 1999 г., различните дейности на Алианса отразяват „неговата решимост да оформя средата на сигурност и да укрепва мира и стабилността в евроатлантическата зона”. За тази цел съюзническите държави продължават да вършат точно това, което препоръчвате: да актуализират своите оценки за заплахите и да адаптират способностите и стратегиите си към новите предизвикателства.

Твърдението, че „една ревизирана Стратегическа концепция ще помогне държавите-членки да се убедят, че трябва да направят повече” пренебрегва факта, че такъв документ е плод на колективната им воля и сам по себе си не е фактор на промяната. Ако съюзниците не са готови да се споразумеят по спорните въпроси като законовата рамка за употребата на сила извън случаите, основани на член 5, преразглеждането на Стратегическата концепция няма да предизвика консенсус като с вълшебна пръчица. Преждевременното преразглеждане ще задълбочи разногласията или ще доведе до слаб декларативен текст с неясни общи формулировки, който вместо да поема, отбягва предизвикателствата.

Правилният подход за решаване на основните въпроси, включително и за отношенията на НАТО с Европейския съюз и с ООН, е да се изгради консенсус на практика. Той е най-ефикасният път съюзниците да намерят „начин да стигнат до ясна визия за политическия контекст, в който НАТО ще действа”. Когато те успеят да преодолеят стаената горчивина от конфликта в Ирак и натрупат повече опит в решаването на проблемите в текущите операции, те накрая ще решат, че е назрял моментът за едно конструктивно и успешно преразглеждане на Стратегическата концепция.



Ваш
Дейвид


** Изразените от професор Йост идеи са израз на неговото лично мнение и по никакъв начин не ангажират Американския флот, нито който и да било правителствен орган на САЩ.

За по-подробна информация, виж Жан Дюфур и Лионел Понсар, „Стратегии в областта на сигурността: НАТО, Съединените щати и Европейския съюз” ( Security Strategies: NATO, the United States, and the European Union, Occasional Paper no. 5 (Колеж на НАТО по отбраната, Рим, март 2005 г.), която може да се намери и в интернет: www.ndc.nato.int/download/publications/op_05.pdf

*Турция признава Република Македония с конституционното й име.



Интервю
Гейс де Врейс, координатор на Европейския съюз за борбата с тероризма
 

Назначен на този пост през март 2004 г., Гейс де Врейс е първият координатор на Европейския съюз за борбата срещу тероризма. Под ръководството на Върховния представител на ЕС Хавиер Солана той отговаря за определянето, организацията и координацията на мерките срещу тероризма в Европейския съюз. Четиридесет и девет годишният холандски политик е заместник министър на вътрешните работи в страната си от 1998 до 2002 г. Представлява Холандия в конвента, който готви проекта за Европейска конституция. Играе водеща роля и в създаването на международния криминален съд. От 1984 до 1998 г. е депутат в Европейския парламент, където председателства групата на либерал-демократите.

Какво разбирате под тероризъм?

Все още не разполагаме с универсално определение на тероризма. За щастие се приближаваме до приемането на всеобща подробна конвенция срещу тероризма, която ще включва и дефиниция за него. Все още обаче се препъваме в старото противоречие между тези, които искат да се борят с тероризма, и тези, които смятат, че категорията, която наричат „борци от съпротивата”, не бива да се включва в това определение. Засилва се убеждението в страните, че тази теза не издържа и че безогледните нападения срещу цивилни граждани при каквито и да било обстоятелства трябва да се считат за незаконни, независимо дали се извършват в мирно или във военно време.

Но липсата на всеобщо определение за тероризма не означава, че не разполагаме със законодателна база за прилагането на антитерористични мерки. Има 12, а скоро с приемането на Конвенцията срещу ядрения тероризъм вече и 13 глобални конвенции, засягащи различните аспекти на тероризма. Всички те имат задължителен характер. За жалост 12-те досега са ратифицирани едва от една трета от държавите по света. Затова Европейският съюз се бори за всеобщата ратификация на тези 12 инструмента, в това число на Конвенцията срещу терористичните бомбардировки и Конвенцията срещу финансирането на тероризма, които са особено важни. Ще добавя, че в Европейския съюз имаме редица законови инструменти, които определят тероризма дотолкова, доколкото засяга вътрешното функциониране на Европейския съюз.

С какви терористични заплахи се сблъсква Европейският съюз? Можем ли да очакваме повторение на събитията от Мадрид през март 2004 г. или от Лондон през юли тази година?

Историята на местния тероризъм в Европа е дълга и трагична. ИРА, ЕТА, Фракция „Червена армия” и Червените бригади са само няколко от организациите, които през изминалите десетилетия са поели отговорност за над 4000 човешки жертви., така че тероризмът ни е добре известен. Но безогледният трансграничен тероризъм с религиозни мотиви е нещо ново. През последните години сериозно затегнахме мерките срещу тероризма и на национално равнище, и в рамките на Европейския съюз. Но си оставаме уязвими. Няма стопроцентова сигурност срещу тероризма. Терористите разчитат на изненадата. Затова трябва да си дадем сметка, че уязвимостта е част от действителността. Смятам обаче, че трябва да почерпим сила от факта, че терористите не успяха да постигнат най-важната цел на Ал-Кайда, според мен, а именно да предизвикат бунтове и революции срещу мюсюлманските режими в страни като Пакистан, Саудитска Арабия, Индонезия и други. Те се провалиха и в опитите да подклаждат конфликти между мюсюлманското и не мюсюлманското население в Европа. Фактът, че в крайна сметка свободата и демокрацията се оказаха по-силни от страха и тиранията, трябва да ни дава сили.

На какво се основава антитерористичната стратегия на Европейския съюз?

На три основни елемента. На първо място, в борбата с тероризма националните структури продължават да играят водеща роля, което означава, че националните правителства запазват пълен контрол върху полицията, разузнаването, силите за сигурност и органите на съдебната власт. Вторият аспект е, че националните структури трябва да действат и зад граница, за да бъдат ефективни. Това обуслови приемането на широка програма за практическо сътрудничество в Европа и законодателство, което да улесни това сътрудничество. Ще спомена Европол като пример за взаимодействието между полицейските сили; Евроюст – за това между съдия-следователите и прокурорите; Ситуационния център, където разузнаването и службите за сигурност анализират съвместно заплахата от тероризъм в Европейския съюз и извън него, и току-що създадената Европейска агенция за контрол на границите със седалище във Варшава, която трябва да подпомогне сътрудничеството и обмяната на опит между граничните служби в Европа и въвеждането на най-добрите практики. Въз основа на това приехме и обширна законодателна програма, например закони срещу финансирането на тероризма и мерки, затрудняващи преминаването на границите от терористите.

Третата основна насока на действие е укрепването на сътрудничеството между Европейския съюз и неговите партньори по света. Става дума за международните организации, на първо място ООН, но също и Международната агенция за атомна енергия (МААЕ) във Виена и Организацията за забрана на химическите оръжия (ОЗХО) в Хага. Взаимодействаме все по-тясно със Съединените щати, Канада, Норвегия и Швейцария, както и с държавите, които са в непосредствена близост до източната и южната граница на Европейския съюз, като се опитваме да предоставим помощ в борбата срещу тероризма на страни като Мароко, Йордания и други. Укрепването на тяхната защита е важно за нашата сигурност.


След атентатите от 11 септември Европейският съюз изготви план за действие срещу тероризма, който се актуализира на всеки шест месеца. По какъв начин това увеличава възможностите ни да отговорим на терористичната заплаха?

От януари тази година, европейските разузнавателни служби и сили за сигурност анализират съвместно заплахата от тероризъм. Дотогава това се правеше само от разузнаването, като анализът обхващаше заплахите извън Европейския съюз и резултатите се предоставяха на външните министри. Сега добавихме и опитът на службите за сигурност, което ни дава подробна картина на заплахите на територията и извън границите на Европейския съюз, с която се запознават не само външните министри, но и техните колеги от правосъдието и вътрешните работи. Така се покриват най-различни аспекти, включително и финансирането на тероризма. Всички те се преоценяват редовно.

В каква степен Европейският съюз е способен да се справи с последиците от нападение с ОМУ?

Ние определихме необходимостта да подобрим защитата си срещу такива нападения като един от основните ни приоритети. Някои държави-членки притежават значителен опит в тази насока и в цивилния, и във военния сектор. Други обаче не разполагат със съответната техника. Много важно е да работим с партньорите ни навсякъде по света. Европейският съюз разработи например програма, която ще помогне на Русия да се освободи от излишните запаси химически и ядрени оръжия. Увеличихме финансовата помощ за ОЗХО и МААЕ; общоизвестно е също, че с посредничеството на три от държавите-членки Европейският съюз неуморно се стреми да убеди иранското правителство, че е крайно необходимо да се откаже от ядрено въоръжаване. Що се отнася до терористични нападения с химически, биологически, радиологични и ядрени оръжия, ние сме изготвили списък на всички налични способности в Европейския съюз и страните-членки обмислят начините за подобряване на техническите средства и укрепване на международното сътрудничество.

Какво се прави в момента и какво трябва да се направи в бъдеще за възпиране на рекрутирането и радикализирането на мюсюлманите в Европа от страна на екстремистите?

Още не сме приключили с обмислянето на този ключов проблем, но той бе определен от министрите като един от приоритетите до края на годината.

До Нова година Европейският съюз възнамерява да приеме стратегия за борба както с външното измерение на рекрутирането и радикализирането, това което става извън границите ни, така и с вътрешното измерение. Не бива автоматично да се поставя знак за равенство, да кажем, между бедността и тероризма. Сред милионите бедни по света само малка част се обръщат към тероризма. Очевидно е обаче, че в условията на военен конфликт, граждански размирици, беззаконие, слабо управление и нарушения на човешките права терористите много по-лесно се укриват, обучават и подготвят нападенията си и за правоохранителните органи е по-трудно да се справят с тях.

Един от елементите, които вече са залегнали и със сигурност ще останат част от стратегията, е помощта за страните, които са поставени в такива условия. Трябва да пресушим блатата, където вирее тероризмът. Ще бъде много трудно да прекратим всички и всякакви терористични нападения. Но трябва да стане ясно, че фундаменталистите, които прибягват до насилие, не представляват огромното мнозинство от мюсюлманите по света. Това означава също, че дебатът вътре в мюсюлманските общности е изключително важен – и в Европейския съюз, и извън него. Окуражен съм например от фатвата, издадена неотдавна от Ислямската комисия в Испания, която осъжда тероризма като цяло и Ал-Кайда и Бин Ладен в частност.От съществено значение е тясното ни взаимодействие с умерените мюсюлмани на местно, национално и международно равнище. То със сигурност ще е един от елементите на стратегията.

През януари 2004 г. бе въведена заповедта за арестуване на европейско равнище. До каква степен тя оптимизира борбата с тероризма?

В крайна сметка това се оказа много полезен инструмент. От ратификацията на съответния законодателен акт от държавите-членки досега са издадени стотици европейски заповеди за арестуване, включително и за екстрадицията на заподозрени в тероризъм. Например през юли в Марсилия в съвместна френско-италианска акция, проведена по искане на Италия, бе заловено заподозряно лице от алжирски произход. Основното предимство на този инструмент е бързината. Екстрадицията, която преди отнемаше до година, сега се урежда максимум за два месеца.

Как става обменът на информация между държавите-членки на ЕС и доволен ли сте от положението в момента?

По всеобщата оценка в разузнаването има ограничения за обема информация, която се обменя. Запазването на поверителността на данните е изключително важно за ефективната работа на разузнавателните служби и за съхраняване на живота на хората, които са източник на такава информация. Ако данните попаднат в чужди ръце, животът на тези хора е изложен на непосредствена опасност.

Това обаче не пречи на тясното и интензивно сътрудничество между държавите-членки на ЕС и с партньори като Съединените щати. Всички признаваме, че борбата с международно явление изисква международен обмен на информация. Определили сме и областите, в които обменът на информация може още повече да се улесни. Деликатен от политическа гледна точка е въпросът в каква степен да се предостави достъп до базите данни, които изграждаме на европейско равнище, включително и новата система за визова информация, за целите на борбата срещу тероризма. Това са трудни въпроси, защото са свързани със защитата на данните. Международният обмен на информация налага същевременно да се засили защитата на данните. Това са просто двете страни на медала и държавите-членки сериозно се ангажират да гарантират висока степен на защита на информацията.


Как се осъществява обменът на информация между ЕС и Съединените щати и задоволява ли Ви той?

Като цяло сътрудничеството е добро, но уточнихме някои области, в които може да се укрепи. Приветстваме засиленото взаимодействие между американските служби и Европол. Ще ни се подобно сътрудничество да се установи и с Евроюст. Първите стъпки са вече налице, но още много може да се направи. Трябва да обсъдим заедно и сложния проблем за условията, при които разузнавателната информация може да се използва в съда. Широко известен е случаят с процеса срещу Мунир ал Мотасадек в Хамбург, където немският съдия заяви, че не е могъл да установи вината на заподозрения в атентатите от 11 септември поради отказа на американските власти да му дадат достъп до съществена, според него, информация. Това не е само проблем между нас и Съединените щати; това е труден въпрос и в отношенията между държавите-членки.

Какви мерки предприе Европейският съюз срещу финансирането на тероризма и какъв е резултатът от тях?

В политическо отношение в рамките на Европейския съвет държавите-членки решиха да приемат препоръките на Оперативната група за финансова дейност, разположена в Париж, и да ги включат в задължителни за Европейския съюз законодателни актове, което ще превърне тези препоръки в норма. Последен пример в това отношение е третата директива срещу прането на пари, приета от Европейския парламент и Европейския съвет. Друг пример е наскоро приетият регламент за пренасянето на пари кеш. Тъй като държавните структури, банките и другите финансови организации станаха много по-строги по отношение на международните финансови потоци, сега терористите използват по-неофициални начини за прехвърляне на пари. Те лично ги пренасят през граница в куфарчета. Затова приехме ново правило. Всичко с цена над 10 000 € се декларира и проверява на границата. В противен случай може да бъде конфискувано.Тази мярка увеличава отговорността на граничните власти за затягане на контрола.

Засилихме и сътрудничеството с трети страни и организирахме важна среща със страните от Съвета за сътрудничество в Персийския залив, за да ги убедим в необходимостта да ратифицират и прилагат конвенцията на ООН срещу финансирането на тероризма. Тясно взаимодействаме с американците. Аз работя с министерството на финансите, с държавния департамент и други институции в тази насока. А през следващите няколко месеца Комисията ще изготви предложение за засилване на финансовата прозрачност на благотворителните дарения. В миналото сме установявали, че ислямски неправителствени организации са били използвани за финансиране на тероризма. Ние искаме ясно да подчертаем, че добронамерено предоставените пари могат да отиват към тези или други организации, както дарителите желаят, но не бива до стигат до опасни лица. Прозрачността е основно условие за това и ние ще обмислим стъпки за засилването й в Европейския съюз.


Какво се надявате да постигнете като координатор на ЕС в борбата срещу тероризма и как ще се оценява работата Ви?

Основната ми амбиция е да стана излишен. Това изисква засилване на сътрудничеството в Европейския съюз. Ще повторя, че моделът в Европейския съюз е действие от долу нагоре. Централната роля в борбата срещу тероризма играят националните власти. Колкото повече се подобри вътрешната координация в националните правителства, както и координацията между полицейските органи, разузнавателните служби, вътрешните и граничните власти и прокуратурата, толкова по-лесна ще стане международната координация. Разбира се, всяка държава-членка има свободата да избира националните си структури и не е под контрола на Хавиер Солана и на Европейския съвет, нито под мой контрол.

До края на годината горе-долу ще сме приложили целия план за действие, приет от Европейския съюз през 2004 г. По време на британското председателство до края на годината се надявам да предложим на министрите актуализиран средносрочен план за действие до 2006 година и следващия период. Очаквам и се надявам държавите-членки да запазят постигнатата динамика и да приемат също толкова амбициозна програма, колкото и предишната. За следващата година вече са определени няколко приоритетни области. Една от тях е защитата на важните инфраструктури в Европа, предимно в икономиката – транспорт, телекомуникации, енергетика, но също така и водоснабдяването и доставката на хранителни продукти, както и медицинската инфраструктура. Съществуват редица отрасли, които могат да бъдат сериозно засегнати от добре премерени терористични нападения, особено ако такива бъдат извършени едновременно в няколко държави-членки.

Предстои ни огромна работа. Вярвам, че страните-членки ще имат волята да продължат. В тази област продължава да се прилага принципът на консенсуса. За съжаление нямаме новата конституция, която щеше значително да улесни постигането на необходимото мнозинство в Съвета. Освен това тя би укрепила демократичния контрол, съдебния контрол и защитата на гражданските свободи. Но сега трябва да осъществим всичко това на базата на сега действащия договор. Както показва историята, това е възможно, но е трудно. Смятам, че държавите-членки ще продължат в същата посока и ще работят с другите институции, от ООН до НАТО. В крайна сметка си оставам оптимист, защото от ставащото в Европа и в останалата част от света се вижда, че свободата е много по-привлекателна от радикалния фундаментализъм.







История

Прекосяването на Рубикон

Райън Хендриксън проследява поредицата събития, довели до операцията „Преднамерена сила”, първата въздушна кампания на НАТО в Босна и Херцеговина, и се спира на нейното значение десет години по-късно.

Рано сутринта на 30 август 1995 г. самолети на НАТО започнаха поредица от точни удари по избрани обекти в контролираната от сърбите част на Босна и Херцеговина. Това даде началото на операция „Преднамерена сила”, първата въздушна кампания на НАТО, траяла две седмици и половина, която прекъсна комуникациите на босненските сърби и удачно сложи край на дебата за операциите „извън зоната”, който от края на Студената война доминираше в дискусиите за ролята на НАТО в новата епоха.

Макар че на времето бе изключително спорна, десет години по-късно е ясно, че операция „Преднамерена сила” и адекватното използване на въздушна сила изиграха решаваща роля за прекратяване на войната в Босна, което имаше огромни политически последствия и донесе очевидна полза на Босна и Херцеговина. Освен това, макар че впоследствие бе засенчена от операция „Съюзна сила” – най-дългата въздушна кампания на Алианса в Косово през 1999 г. – операция „Преднамерена сила” може би е допринесла повече за трансформацията на НАТО след Студената война от което и да е друго събитие.

Независимо от значението на Босна и Херцеговина за НАТО, Алиансът доста се забави, преди да се присъедини към международните усилия за прекратяване на войната в бивша Югославия. Когато насилието избухна през 1991 г., първо Европейската общност, а след това и ООН оглавиха усилията за прекратяване на конфликта и възстановяване на мира и стабилността. По това време Съединените щати бяха оглавили одобрена от ООН коалиция, чиято цел бе да изтласка иракските сили на Садам Хюсеин от Кувейт, и съществуваше голям оптимизъм по отношение на потенциала на ООН да наложи „нов световен ред”.

Босненската война се оказа изключително отрезвяващо изживяване за ООН и всички международни институции, участвали в преговорите за прекратяване на конфликта. Силите за защита на ООН (ЮНПРОФОР), впоследствие увеличени до 39 000 души, имаха за задача да предоставят хуманитарна помощ на нуждаещите се и да гарантират „безопасни зони”, където цивилните няма риск да пострадат. Но от тях се очакваше да останат политически неутрални, а и не можеха да прилагат някакво решение за уреждане, защото такова нямаше. Фразата, която най-добре изразява трудната ситуация, в която се намираха ЮНПРОФОР тогава, е, че сините каски на ООН „опазват мир, който не съществува”.

Докато мисията на ЮНПРОФОР се бореше да постигне тези цели, НАТО от своя страна се опитваше да приключи с последиците от края на Студената война. На срещата си на върха в Рим през 1991 г. държавните и правителствените ръководители приеха нова Стратегическа концепция, която позволяваше на Алианса да отиде по-далеч от колективната отбрана и да осъществява нови мисии в областта на сигурността, включително опазване на мира, предотвратяване на конфликти и регулиране на кризи. Благодарение на това през 1994 г. и през първата половина на 1995 г. Алиансът използва сила по време на ограничените въздушни удари по военни обекти на босненските сърби в отговор на нарушенията на различни резолюции на Съвета за сигурност на ООН. Под военното ръководство на върховния командващ на съюзните сили в Европа генерал Джордж Джоулан Алиансът допринесе за контрола на наложеното от ООН оръжейно ембарго на цяла бивша Югославия и спазването на икономическите санкции срещу Сърбия и Черна гора.

Първите рейдове на НАТО в Босна и Херцеговина не успяха да променят политическата реалност в страната и подтикнаха редица анализатори да поставят под въпрос надеждността на Алианса за сигурността след края на Студената война. За мнозина ролята на НАТО на Балканите изглеждаше особено смущаваща, предвид мащаба на хуманитарните страдания в страната, която в крайна сметка се считаше в задния двор на НАТО. И защитниците, и критиците на Алианса повтаряха като заклинание, че НАТО трябва да излезе „извън зоната”, ако не иска да излезе „извън строя”.

Тъй като медиите отразяваха подробно конфликта, недоволството нарастваше поради неадекватната и откъслечна намеса на международната общност. Въпреки куража на сините каски, 167 от които загинаха по време на операцията, неспособността на ЮНПРОФОР да повлияе на динамиката на конфликта позволи на босненските сърби да се подиграят с мисията на ООН. И генералният секретар на НАТО Вили Клас, и неговият предшественик Манфред Вьорнер все по-открито признаваха неспособността на ООН да прекрати кризата и необходимостта НАТО да изиграе по-сериозна роля. Въпреки това през 1994 г. и през първата половина на 1995 г. държавите-членки не успяха да постигнат необходимия политически консенсус за по-твърд подход и продължиха да спорят за най-подходящия начин на действие.

Инертността на НАТО се дължеше на състава на ЮНПРОФОР. Някои държави членки, между които Канада, Франция и Великобритания, имаха миротворци в ЮНПРОФОР и се опасяваха, че един по-твърд подход може да предизвика реакция срещу техните контингенти. Същевременно Съединените щати, които нямаха воини на терена, настояваха за политика на „вдигане и удари” – тоест за вдигане на оръжейното ембарго, наложено на целия регион, което затрудняваше предимно босненските мюсюлмани, и въздушни удари по цели на босненските сърби.

Вярно е обаче, че американският дипломатически натиск за промяна оставаше доста предпазлив. Гибелта на 18 рейнджъри от американската армия през октомври 1993 г. в Могадишу, Сомалия, която реално сложи край на мисията на ООН в страната, продължаваше да хвърля сянка върху политиката. Висшите служители от САЩ и специалистите по планирането от Пентагона нямаха намерение да се забъркват отново в зле планирана операция с риск от жертви, още повече, че американските интереси не бяха засегнати. Освен това според анализатори от ЦРУ за възстановяването на мира бяха необходими хиляди войници.

Повратният момент настъпи с клането в Сребреница в средата на юли 1995 г. Най-ужасната жестокост от войните в бивша Югославия, довела до гибелта на 8000 босненски мюсюлмани, мъже и момчета, разтърси световното обществено мнение и запали Вашингтон да насочи НАТО в нова посока. Съветникът по националната сигурност в Белия дом при президента Клинтън, Антъни Лейк, който според книгата на Айво Даалдер „Пътят към Дейтън: създаването на американската политика за Босна” (Getting to Dayton: The Making of America’s Bosnia Policy (Brookings Institution Press, 2000 г.) упорито е пледирал за по-твърд подход, оглавява усилията Алиансът да бъде тласнат в нова посока.

Съединените щати не бяха единствената държава, която настояваше за по-твърд подход на НАТО към войната в Босна. Отношението към босненските сърби се втвърди още преди кланетата в Сребреница, особено след като миротворци от ООН, повечето от които бяха французи, бяха взети за заложници. Френският президент Жак Ширак също настояваше за радикално нова и по-интервенционистка политика.

Една от важните промени, въведена през август 1995 г., бе преразглеждането на механизма на „двата ключа” за употреба на сила от НАТО, въведен пред 1993 г. Съгласно този механизъм за всяка военна акция на Алианса се изисква съгласието на официалните представители на ООН и НАТО. До август 1995 г. ключът на световната организация е в ръцете на Ясуши Акаши, специален представител на генералния секретар на ООН. След Сребреница този ключ преминава при военния главнокомандващ на ЮНПРОФОР, френския генерал Бернар Жанвие. Ключът на НАТО е в ръцете на адмирал Лейтън Смит, командващ съюзните сили в Югоизточна Европа в Неапол.

Събитието, довело да операция „Преднамерена сила”, се случва на 28 август 1995 г., когато артилерийски обстрел на босненските сърби по пазара в Сараево отнема живота на 38 цивилни граждани и ранява 85. В отсъствието на генерал Жанвие, генерал-лейтенант Ръпърт Смит от Великобритания завърта ключа едновременно с адмирал Смит, обявявайки, че босненските сърби отново са нарушили резолюция на Съвета за сигурност на ООН и че този път НАТО ще отвърне със сила.

Операция „Преднамерена сила” започва веднага след изтеглянето на последните миротворци от ЮНПРОФОР от територията на босненските сърби. Бомбардировките за малко са прекратени поради примирието, договорено от генерал Жанвие на 1 септември, но са възобновени в ранните часове на 5 септември. Почти всички от тогава шестнадесетте държави-членки участват по един или друг начин в кампанията, включила общо 3515 полета и хвърлянето на 1026 бомби по 338 индивидуални цели. НАТО не дава жертви, но един френски „Мираж 200К” е свален през първия ден на кампанията и екипажът заловен в плен от босненските сърби.

Сред всички, обвързани с операция „Преднамерена сила”, генералният секретар на НАТО Вили Клаас изигра особено важна роля зад кулисите. Макар че политическите му проблеми в Белгия хвърлиха сянка върху неговото наследство и го принудиха да се оттегли от поста си в НАТО само година, след като го пое, той направи много операция „Преднамерена сила” да приключи успешно.

По време на краткия си мандат като генерален секретар на НАТО Клаас се прояви като решителен лидер, готов да продължава заседанията на Северноатлантическия съвет с часове, докато не се постигне консенсус, особено по отношение на ръководството на „Преднамерена сила”. Според разказа на Ричард Холбрук в „Да прекратиш война” (To End A War (Random House, 1998 г.) Клаас твърдо е подкрепил двамата Смит за завъртането на ключовете, давайки зелена улица за въздушната кампания без допълнително обсъждане със съюзниците. Когато генерал Жанвие договаря временно примирие с военните командири на босненски сърби, Клаас оказва значителен дипломатически натиск върху него и други представители на ООН и на Северноатлантическия съвет за възобновяване на въздушните удари с аргумента, че НАТО трябва да покаже по-голяма решителност да промени поведението на терена.

Отношенията на Клаас с генерал Джоулан също имат значение за успеха на въздушната кампания. Когато генерал Джоулан се обръща за политическа подкрепа, за да използва ракети „Томахоук” срещу военни позиции на босненските сърби в Баня Лука, Клаас му дава рамо.Използването на „Томахоук” в ранното утро на 10 септември се посреща с известни критики, дори и сред посланиците в НАТО, но днес военните анализатори като полковник Робърт Оуен в „Преднамерена сила: изследване на случай на ефективна въздушна кампания” (Deliberate Force: A Case Study in Effective Air Campaigning (Air University Press, 2000 г.) смятат, че то е оказало решаващо значение за демонстриране на решимостта на НАТО и твърде вероятно и за прекратяването на конфликта впоследствие.

След операция „Преднамерена сила” за босненските сърби стана трудно да задържат територията, която владееха през първите месеци от войната в Босна, под натиска на координираната офанзива на хърватите, босненските хървати и босненските мюсюлмани. В резултат на това, за разлика от преди те бяха много по-склонни да участват в преговорите за прекратяване на войната, започнали в Дейтън, щата Охайо, на 1 ноември. На практика операция „Преднамерена сила” проправи пътя към подписването на Дейтънското мирно споразумение, което успя да формулира държавно устройство за Босна и Херцеговина, което остава и до днес.

Почти десетилетие след влизането му в сила, Дейтънското мирно споразумение не е успяло да реши конфликта в Босна и Херцеговина и мирният процес все още се нуждае от външна подкрепа. В страната остават над 7000 бойци, повечето под ръководството на Европейския съюз от 2004 г., и международните администратори продължават да се намесват в политическия живот в страната, често минавайки през главата на местните управници. Въпреки това Дейтънското мирно споразумение успя да сложи край на най-кървавия конфликт в Европа след Втората световна война, отнел над 100 000 човешки живота през първите четири години. То даде възможност на босненците да изградят отново страната си и да подготвят по-добро бъдеще за себе си.

Операция „Преднамерена сила” върна и престижа на НАТО и на цялата международна общност. С военната си намеса в Босна и Херцеговина Алиансът окончателно излезе извън зоната, тоест извън територията на страните-членки. Освен това Съюзът демонстрира, че е способен да контролира многонационална военна кампания и да използва сила за постигане на цели извън член 5, тоест извън колективната отбрана.

Съгласно Дейтънското мирно споразумение НАТО за първи път се заемаше с опазване на мира. Ръководените от него Сили за прилагане на мирното споразумение, наброяващи 60 000 души, наблюдаваха прилагането на военните аспекти от споразумението със задачата да предотвратят възобновяването на военните действия. Освен това разгръщането в Босна донесе допълнителни предимства, например включването на 2000 руски войници и офицери в ръководените от НАТО структури. През последвалите седем години те работиха рамо до рамо с колегите си от НАТО, нещо немислимо само пет години преди това.

Операция „Преднамерена сила” възвести началото на сериозното участие на НАТО на Балканите. През 1999 г. Алиансът отново успешно приложи сила срещу Слободан Милошевич и неговата армия по време на 78-дневната въздушна кампания за прекратяване на етническото прочистване в Косово. След кампанията бе създадена и разположена друга мироопазваща мисия, ръководена от НАТО – Силите за Косово или КЕЙФОР, които са в провинцията и до днес. През 2001 г. НАТО превантивно се намеси и в Бивша Югославска република Македония*, за да овладее друга война и да възстанови мира и стабилността в региона.

Макар че на съюзническите държави бе необходимо твърде дълго време, за да достигнат до необходимия политически консенсус за ефективна намеса в Босна и Херцеговина, от мига, когато взе решение да се справи с причините за конфликта, НАТО бързо успя да прекрати насилията и създаде механизми за изграждане на мира. Операция „Преднамерена сила” въведе НАТО в нова ера и положи основите за участие в широкия спектър мисии извън член 5, които Алиансът осъществява днес, излизайки извън собствената си колективна защита.

Райън Хендриксън е асоцииран преподавател по политология в Университета в Източен Илиноис и автор на предстоящата да излезе книга „Дипломацията и войната в НАТО: Генералният секретар и военните действия след Студената война” (“Diplomacy and War at NATO: The Secretary General and Military Action After the Cold War” (University of Missouri Press)






Хроника

Укрепване на способностите на НАТО за химическа, биологическа, радиологична и ядрена защита



Многонационалният батальон на НАТО за химическа, биологическа, радиологична и ядрена защита е ефективно решение за запълване на пропуските във военните способности и модел за бъдещата трансформация на НАТО.

Това многонационално формирование във висока степен на бойна готовност не само засилва възможностите на НАТО да реагира на нарастващата опасност от разпространение на оръжия за масово унищожение, но и дава насоката за бъдещото подобряване на процеса на сформиране на силите и на планиране на отбраната в Алианса.

„Батальонът е пример за начина, по който трябва да се осъществява трансформацията на НАТО”, твърди подполковник Райнер Бюрлинг от службата за ядрените, биологическите и химическите оръжия към Отдела за планиране и политика на Международния секретариат на НАТО. „Ако се запази сегашната динамика на развитие, батальонът може да се използва като прототип за въвеждането на нови съвместни бойни способности в Алианса, за провеждане на съвместни учения и оценка на извлечените поуки”.

Основната мисия на многонационалния батальон за химическа, биологическа, радиологична и ядрена защита е да предоставя на въоръжените сили и на командванията на НАТО, независимо къде са разгърнати, спешна и надеждна защита от нападения с ядрени, биологически и химически оръжия. На практика това означава да се предостави на Силите за бързо реагиране на НАТО целият спектър от средства за ядрена, биологическа и химическа защита, включително и възможността за провеждане на операции по овладяване на последиците от нападения с оръжия за масово унищожение. Като допълнителна задача на формированието може да бъде възложено да подпомага цивилните власти на съюзническите държави, както по време на олимпийските и параолимпийските игри в Гърция през 2004 г., когато части от батальона бяха разположени на Халкидическия полуостров в рамките на поддръжката, която НАТО оказа на гръцкото правителство.

Батальонът включва една щабна рота, съвместен екип за оценка, рота за ядрено и химическо разузнаване, поделение за детекция на биологически оръжия и подвижна лаборатория за ядрен, биологически и химически анализ. Това му позволява да извършва разузнавателни операции и в движение да събира и анализира проби за идентификацията на място на ядрени, биологически и химически вещества. Благодарение на това той прави на място оценка на ситуацията и съветва командирите на НАТО. Леката и тежката рота за обеззаразяване към батальона му дават възможност ефикасно да овладява и последиците.

Усилията да се подобрят способностите на НАТО за ядрена, биологическа и химическа защита бяха инициирани на срещата на върха в Прага през 2002 г., когато съюзниците приеха инициативи за защита от ядрени, биологически, химически и радиологични оръжия в рамките на Пражкия ангажимент за военните способности. Батальонът е плод на решението от Прага да се създаде формирование за ядрена, биологическа и химическа защита и подвижна лаборатория за анализ.

Конкретното решение за създаване на батальона бе взето на срещата на министрите на отбраната на страните-членки през юни 2003 г. в Брюксел. През декември 2003 г. батальонът, дислоциран в Чешката република, бе в начална оперативна готовност. След шестмесечна подготовка и атестиране от НАТО батальонът бе обявен „в пълна оперативна готовност” на срещата на върха в Истанбул през юни 2004 г. От този момент формированието бе включено в шестмесечната ротация на Силите за бързо реагиране.

Оперативната концепция на многонационалния батальон за химическа, биологическа, радиологична и ядрена защита се основава на принципа на ротационното командване. Подобно на Силите за бързо реагиране той не е с постоянен състав. Различните части и поделения към него се предоставят от държавите-членки за определен период и служат под ръководството на ръководещата в момента държава.

Ръководещата държава предоставя основните елементи на щаба и отговаря за механизмите за командване и контрол, поддържането на стандартните оперативни процедури и на равнището на боеготовност, планирането и провеждането на колективна подготовка. Участващите държави предоставят функционалните способности, а именно необходимия личен състав, бойна техника и материално-техническо осигуряване в зависимост от изискванията на мисията.

На 1 юли 2004 г. Германия пое от Чехия ръководството на батальона. На 1 юли 2005 г. тя бе сменена от Испания, която стана третата ръководеща държава.








Хроника

Укрепване на противоракетната отбрана на Алианса



НАТО засилва способностите си за противоракетна отбрана в отговор на нарастващата опасност, произтичаща от разпространението на оръжия за масово унищожение и системи за тяхната доставка.

През март тази година настъпи повратен момент в усилията на Алианса да подобри противоракетната отбрана в театъра на военните действия. Северноатлантическият съвет прие устава на Организацията за ръководене на програмата за създаване на Активна ешелонирана противоракетна отбрана в театъра на операциите.

С решението официално се създава Програмно бюро, което ще ръководи Програмата за създаване на Активна ешелонирана противоракетна отбрана в театъра на военните действия. То ще се помещава в Агенцията на НАТО за консултации, командване и контрол (NC3A) с бази в Брюксел и Хага. Създаването на това бюро значително улеснява въвеждането на системата за защита от балистични ракети в театъра на военните действия, която трябва да достигне начална оперативна готовност през 2010 г.

Активната ешелонирана противоракетна отбрана в театъра на операциите ще предпазва съюзническите сили от балистични ракети с малък и среден радиус на действие и ще интегрира националните противоракетни системи в единна „система от системи”, включваща въздушна отбрана на малка и голяма височина, както и детекция и прихващане на изстреляни балистични ракети в началото, средата и края на траекторията. Тя ще включва и системи за въздушна отбрана от големи самолети, крилати ракети и безпилотни самолети.

Гръбнак на противоракетната отбрана на малка височина ще бъдат системата ракети с повишени бойни качества Пейтриът (Patriot Advanced Capability-III или PAC-3), и съвместната американско-немско-италианска система за въздушна отбрана на средна височина (MEADS), заедно с френско-италианската система за въздушна отбрана от ракети земя-въздух със среден обсег (SAMP-T), които ще бъдат готови при постигане на начална оперативна готовност. По-късно, до достигането до пълна оперативна готовност, предвидено за 2013 година, ще бъдат добавени противоракетни комплекси с далечен обсег като морско базирания ЗРК Стандарт-3 и мобилния противоракетен комплекс за въздушна отбрана на голяма височина (THAAD), и двата от САЩ.

Свързващи елементи между тези системи ще бъдат Системата за командване и управление на военновъздушните сили (ACCS), Автоматизираната информационна система за двете стратегически командвания (Bi-SCAIS) и един комуникационен сегмент, който в момента се разработва от НАТО и който ще осигурява ръководството на военните действия, командването, контрола, комуникациите и разузнаването (BMC3I). Тази система, чиято стойност се оценява на 700 милиона евро, ще бъде най-големият съвместно финансиран проект на Алианса. Очаква се разходите за националните елементи на системата да бъдат няколко пъти по-високи.

Заплахата от нападение с балистични ракети като ракетите „Скъд” например се прояви още по време на войната в Персийския залив през 1991 г. В момента се смята, че над 20 държави притежават балистични ракети. Фактът, че някои от тях разработват и ядрени, химически и биологически оръжия засилва необходимостта от надеждна противоракетна отбрана.

„Независимо от това къде НАТО ще провежда операции в бъдеще, за въоръжените му сили винаги ще има потенциална заплаха от нападение с тактически ракети”, твърди Бернд Крайербаум, заместник-директор на секция „Съвместни въоръжения” към Отдела на НАТО за инвестиции в отбраната. Между съюзниците има пълен консенсус по отношение на необходимостта да се реагира на заплаха от тактическите ракети.”

По същата причина НАТО тясно взаимодейства с Русия в рамките на Съвета НАТО-Русия за оказване на поддръжка при съвместни операции за въздушна отбрана. Агенцията NC3A в момента извършва проучване за засилване на оперативната съвместимост на НАТО и Русия.

Алиансът продължава да работи и по целия спектър средства за противоракетна отбрана. Един трансатлантически консорциум, ръководен от Международната корпорация по приложни науки (SAIC) неотдавна представи отчет за хода на изследването на възможностите за реализация на архитектура за противоракетна отбрана срещу целия спектър ракети, която да гарантира защитата на територията, армиите и населените места в страните-членки срещу всички видове заплахи.

Изследването, инициирано на срещата на върха в Прага през 2002 г., се осъществява под ръководството на Конференцията на националните директори по въоръженията и включва консултации между съюзниците, които би трябвало да доведат до решението за създаване на цялостна система за противоракетна отбрана срещу целия спектър ракети, обхващаща цялата територия на Алианса. Оценяват се техническите възможности и сроковете за реализация, както и разходите за общата система на НАТО за противоракетна отбрана и се обсъждат важни въпроси като архитектурата на системите за командване и контрол и най-удачното съчетаване на съществуващите и планираните системи, така че да отговорят на оперативните изисквания.








Анализ

Трудностите ще стават все повече

Петер ван Хам се спира на предизвикателствата, свързани с все по-глобалната роля на НАТО.

Претоварената политическа програма на НАТО е нож с две остриета. От една страна, Алиансът вече не е възпрепятстван от дебата за излизането „извън зоната”, в който прекалено ограниченият прочит на основополагащия го Вашингтонския договор, поставяше строги граници пред дейността извън Европа и Северна Америка. От друга страна, днес изглежда, че нито едно предизвикателство за сигурността не е извън обсега на НАТО.

Откакто се позова на клаузата за колективна отбрана от член 5, НАТО еволюира към това, което Кристофър Кокер от Лондонския икономически университет нарече „глобалния полицай на Запада”, организация, която създава сигурен свят за демокрацията и глобализацията. Днес НАТО не само смело излиза извън територията на държавите-членки, но и от него се очаква да направи всичко възможно в борбата срещу международния тероризъм, от мерките срещу разпространението на оръжия за масово унищожение (ОМУ) до приноса за демократизацията на широкия Близък изток, подготовката на иракските сили за сигурност и поддръжката за мироопазващата операция на Африканския съюз в Дарфур.

Алиансът поема и нови отговорности в областта на планирането на гражданската защита в извънредни ситуации. След цунамито в Азия Де Хооп Схефер предложи ако подобно бедствие се случи в евроатлантическата зона, Силите за бързо реагиране на НАТО (NRF) да бъдат изпратени за помощ. Части от NRF оказаха помощ след огромните разрушения, причинени от урагана Катрина в южните щати на САЩ – Алабама, Луизиана и Мисисипи.

Многобройните инициативи, дейности и операции в дневния ред на НАТО ясно отразяват усилията на организацията да посрещне предизвикателствата на изменящата се стратегическа среда. Същевременно обаче те съществено допринасят НАТО да продължи да заема важно място сред външнополитическите приоритети на САЩ. Списъкът със задачите на НАТО бързо нараства, до голяма степен защото американските политици и лидери на общественото мнение обвързват във все по-голяма степен стратегическата тежест на Алианса с приноса му към външнополитическите цели на САЩ, а европейските държави-членки осъзнаха, че ще бъде в ущърб на НАТО да откаже да излиза извън зоната и да поема нови трудни задачи.

Американските анализатори и политици отдавна твърдят, че ако не пренасочи стратегическите си усилия към Близкия изток и не предефинира мисията си, за да се справи със заплахата от разпространение на оръжия за масово унищожение и тероризма, НАТО рискува да стане безполезен. Може страни като Франция и Великобритания да имат известна тежест във Вашингтон, но по-малките европейски държави-членки знаят, че без НАТО влиянието им върху политиката на САЩ е минимално. Тъй като Съединените щати са единствената суперсила в света, влиянието върху Вашингтон е равносилно на влияние върху хода на световната история. Поради това европейците се нуждаят от НАТО, но с една функционална политическа платформа, позволяваща да се създаде последователна колективна стратегия на Запада. Тъкмо този смисъл се крие зад съжалението, изразено от немския канцлер Герхард Шрьодер на мюнхенската Конференция по сигурността през февруари, че „НАТО вече не е основният форум, където трансатлантическите партньори обсъждат и координират стратегиите си”.

Мнозина в Европа се опасяват, че конфронтационната позиция, която Съединените щати често заемат спрямо ООН и други международни организации, може да засегне и НАТО. Не може да се забрави често цитираната фраза на Доналд Ръмсфелд, че в днешния свят „мисията определя коалицията, а не обратното”. За европейците основната линия е ясна: когато Вашингтон призовава за нови дейности на НАТО, те по принцип се чувстват длъжни да приемат. Въпросът е разполага ли НАТО с политическото единство и с военните средства, необходими, за да се отговори на тези искания и очаквания.

Трансформирането на НАТО

През изминалото малко повече от десетилетие, НАТО се превърна от съюз, съсредоточен върху колективната отбрана, в най-опитната миротворческа организация в света. По време на войната в Персийския залив в началото на 90-те години НАТО остана настрана, докато Франция, Великобритания и други европейски държави-членки участваха в ръководената от САЩ коалиция, която изтласка иракската армия от Кувейт. През 1995 г. обаче НАТО вече излезе на преден план с въздушната кампания в Босна и Херцеговина, която допринесе за прекратяване на три години и половина междуособици, и с разполагането на 60 000 воини за контрол на прилагането на военните аспекти на мирното споразумение. Впоследствие Алиансът разшири ролята си на терена, преминавайки от миротворчество към опазване на мира и изграждане на държавността.

По-късно през 90-те години НАТО възприе все по-интервенционистки подход спрямо етническите конфликти в бивша Югославия. Изправен пред хуманитарната катастрофа, Алиансът предприе „хуманитарна намеса” за прекратяване на етническото прочистване в Косово през 1999 г. През 2001 г. организацията превантивно изпрати сили в Бивша Югославска република Македония*, за да овладее конфликта между албанските бунтовници и правителството в Скопие, който заплашваше да ескалира и да излезе извън контрол.

На срещата на върха на НАТО във Вашингтон през 1999 г. съюзниците приеха нова Стратегическа концепция, отразяваща промените в средата на сигурност след края на Студената война. Освен това там и на срещата на върха в Прага през 2002 г. държавите-членки приеха дръзки инициативи за подобряване на военните способности – Инициативата за отбранителните способности и Пражкият ангажимент за военните способности, - чиято цел е да засилят военния потенциал на европейските армии и да им позволят да се придвижват по-бързо и по-далеч.

Макар че скоростта, с която НАТО се променя след края на Студената война, е забележителна, всяка нова стъпка се придружаваше от интензивен дебат за основните функции на Съюза. По време на кампанията за президентските избори в САЩ през 2000 г. Кондолиза Райс, тогава съветничка на Буш в кампанията, заяви „На нас не ни трябва 82-ра въздушнопреносима дивизия да ескортира децата до детската градина” в Босна и Херцеговина и Косово. Кампанията в Косово предизвика най-смесени чувства сред американците и европейците, въпреки че всички важни решения се вземаха единодушно от Северноатлантическия съвет.

По време на косовската кампания Съединените щати предоставиха 75 % от силите на НАТО и с това предопределиха хода и мащаба на битката. В резултат на това европейските съюзници се почувстваха маргинализирани, осъзнавайки, че в армиите им има сериозни пропуски в области като командване, контрол, комуникации, разузнаване, наблюдение и целеуказване, „умните” оръжия и техниката за денонощна работа при всякакви атмосферни условия. За мнозина американци Косово разкри границите на съвместното водене на война, и с право или не, това повлия на вижданията на САЩ за НАТО. В Косово се очерта и бъдещата тенденция европейците да поемат опазването на мира, след като американските бойци напуснат сцената.

В разгара на острия дебат за разпределението на задачите в НАТО терористичните атентати от 11 септември откриха нова стратегическа ера. Макар че в Стратегическата концепция на НАТО заплахата от международния тероризъм е само бегло спомената, „глобалната война срещу тероризма” бързо се превърна в основната парадигма в областта на сигурността за всички съюзнически държави. Незабавно след събитията от 11 септември европейските съюзници, с все още пресни спомени от Косово, поеха инициативата да се позоват на член 5. Въпреки това Вашингтон предпочете да поведе война срещу Ал Кайда и талибаните в Афганистан само с избрани съюзници, а не с НАТО с аргумента, че повечето европейски армии не разполагат с прецизни оръжия, необходими за такъв вид кампания. По тази причина европейските сили се разгърнаха като миротворци, след като основните военни действия бяха приключили. Впоследствие, през август 2003 г., НАТО пое командването на Международните сили за сигурност в Кабул с мандат на ООН и това бе първата мисия на Алианса извън евроатлантическата зона.

Нахлуването в Афганистан и последвалите операции по стабилизацията на страната се радваха на подкрепата на съюзническите държави благодарение на легитимността, която дава мандатът на ООН. Съвсем различен бе случаят с Ирак. За съжаление през месеците, предшестващи кампанията за сваляне на Садам Хюсеин, въпросът за Ирак, тоест уместно ли е да се навлезе в страната точно в този момент, съвсем слабо се споменаваше на заседанията на Северноатлантическия съвет. Макар че това може да се разбере предвид диаметрално противоположните възгледи по този въпрос на ключови държави-членки, този пропуск подкопа ролята на НАТО като политическа платформа за решаване на основните предизвикателства през Запада в областта на сигурността.

На срещата на най-високо равнище през юни 2004 г. в Истанбул съюзниците гласуваха да предоставят на иракското правителство помощ в подготовката на силите за сигурност. Но въпреки призивите на САЩ за засилена роля на НАТО на терена, Алиансът предпочете да не поема стабилизационна роля в Ирак като тази, която играе в Афганистан. Очевидно държавите-членки, които се противопоставиха на инвазията в Ирак, наложиха тези граници.

Бъдещето

По време на Студената война мисията на НАТО бе ясно определена. Въпреки различията помежду им, за държавите-членки не бе трудно да следят топката. Днес обаче Алиансът жонглира с толкова много топки, че съществува риск една или няколко от тях да паднат на земята, уронвайки престижа на НАТО и оттам интересите на съюзниците в областта на сигурността.

Колкото повече и по-често НАТО излиза „извън зоната”, толкова по-голямо ще става напрежението от многобройните задачи и операции. Генералният секретар на ООН Кофи Анан вече призова Алианса да играе по-съществена роля в Африка. Други анализатори и политици предвиждат участие на НАТО в контрола на бъдещото мирно споразумение между Израел и палестинската власт и дори в процеса на нормализация в Кипър.

Кампанията в Косово ясно показа на европейските съюзници, че те трябва да осъвременят военните си способности, ако искат да продължат да бъдат надежден партньор на САЩ във военно отношение. Някои анализатори предупреждаваха, че ако пропастта, която дели Европа от Съединените щати по отношение на военните технологии и доктрини, продължи да се задълбочава, пред НАТО като военен съюз се очертават мрачни перспективи. Поради това в Алианса започна амбициозен процес на трансформация, включително и със създаването на съюзното командване по трансформацията в Норфолк, щата Вирджиния, САЩ. Но духът на промяна трябва да се отрази и на Стратегическата концепция на НАТО, която не е променяна от април 1999 г.

В идеална ситуация държавите-членки щяха да започнат да обсъждат една нова Стратегическа концепция, която ясно да определи геостратегическите приоритети на НАТО, политическата му позиция по въпроси като употребата на сила или ролята на ядрените оръжия. Но да се постигне консенсус по толкова спорни въпроси явно ще се окаже изключително трудно. Затова съюзниците предпочетоха да не отварят кутията на Пандора. Макар че този подход е разбираем, не е ясно докога НАТО ще успее да продължи без нов консенсус по стратегически важните въпроси. Европейските съюзници с право заявяват, че след като ги молят да участват в следвоенното мироопазване и държавно изграждане, те трябва да участват и във вземането на решения преди началото на войната.

За да вдъхнат нови сили на НАТО държавите-членки трябва да продължат усилията си да укрепят Северноатлантическия съвет като основен форум за трансатлантически диалог в посоката, формулирана в предложенията на канцлера Шрьодер.Съществено значение за това ще има процесът на преглед, иницииран от Де Хооп Схефер, целящ да засили политическото измерение на НАТО.

За в бъдеще Северноатлантическият съвет ще трябва да определя приоритетите. На практика това означава, че той няма да взема решения за осъществят на някои задачи (колкото и важни да са те), нито за участие в някои операции (колкото и похвални да са те). Друга възможност е да се въведе понятието „структурирано сътрудничество”, което в жаргона на ЕС означава възможността да се сформират малки групи от държави-членки за осъществяването на дадена дейност, без да е необходимо съгласието на всички, инициатива, въведена по предложение на холандския външен министър Бен Бот. Това ще позволи на НАТО лесно да се превърне в гъвкава организация с нагласа да се справя с всичко и структура, позволяваща да се поемат възникващите предизвикателства. Но за се избегне рискът тази гъвкавост да доведе до разпадане, всички съюзници трябва да пеят по една и съща партитура. Независимо от трудностите, разработването на нова Стратегическа концепция може да донесе трансатлантическия катарзис, от който НАТО се нуждае.

Петер ван Хам е директор на Програмата „Глобално управление” на Холандския институт за външни отношения „Клингендал” в Хага и професор в Европейския колеж в Брюж, Белгия.





  Автори
 


Вицеадмирал Роберто Чезарети е командващ на операция Active Endeavour.

Райън Хендриксън е асоцииран преподавател по политология в Университета в Източен Илиноис и автор на предстоящата да излезе книга „Дипломацията и войната в НАТО: Генералният секретар и военните действия след Студената война” (“Diplomacy and War at NATO: The Secretary General and Military Action After the Cold War” (University of Missouri Press).

Андрей Келин е директор на управление в Министерството на външните работи на Русия.

Дагмар де Мора-Фигероа работи по въпросите на борбата с тероризма в Отдела на НАТО за отбранителната политика и планиране на отбраната.

Лионел Понсар е заместник-директор на Академичния отдел за научни изследвания към Колежа на НАТО по отбраната в Рим.

Ерик Терцуоло , работил като изследовател по програмата на НАТО „Манфред Вьорнер” през 2003-2004 г., е автор на предстоящата да излезе от печат книга „НАТО и оръжията за масово унищожение” (“NATO and Weapons of Mass Destruction” (Routledge, 2006 г.). Член на дипломатическата служба на САЩ от 1982 г. до 2003 г., той е получил титлата доктор по философия в Университета в Станфорд и е преподавал международни отношения и европейска история в Италия, Холандия и САЩ.

Петер ван Хам е директор на Програмата „Глобално управление” на Холандския институт за външни отношения „Клингендал” в Хага и професор в Европейския колеж в Брюж, Белгия.

Дейвид Йост е професор в Морската школа за следдипломна квалификация в Монтерей, Калифорния, в момента командирован в колежа на НАТО по отбраната в Рим като старши изследовател.




  Следващ брой
 

Следващият брой на „НАТО Преглед” е посветен на нарастващото участие на НАТО в Близкия изток и съдържа статии на водещи анализатори и практически дейци като Мустафа Алани, Мартин ван Кревелд, Тоби Додж, Франсис Гилес, Яна Хибаскова и Карло Масала.