Начална страница на НАТО
Начална страница на НАТО ПРЕГЛЕД
      Последен брой: Лято 2005 Предишни броеве   |  Език
Начална страница на НАТО
 Съдържание
 Предисловие
 Статиите
 в резюме
 Дебат
 История
 Анализ
 Специално в
 броя
 Литературен
 преглед
 Военни
 въпроси
 Автори
 Библиография
 Връэки
 Следващ брой
Начална страница на НАТО ПРЕГЛЕД За контакти: редакция/абонамент Версия за разпечатване

Изпрати тази статия на приятел

История

Петдесетгодишнината от присъединяването на Германия към НАТО

Хелга Хафтендорн анализира дебатите и събитията около влизането на Германия в Северноатлантическия съюз преди 50 години


Историята в ход: на 23 октомври 1954 г.
Северноатлантическият съвет отправя покана към
Германия за членство в Алианса (© НАТО)

Преди петдесет години, на 5 май 1955 г. Западна Германия се присъедини към НАТО в контекста на конфликта между Изтока и Запада и на проекта за европейска интеграция. Вторият кръг от разширяването на Алианса, благодарение на който Федералната република стана петнадесетия му член, бе важна стъпка за следвоенната реабилитация на страната, която й позволи да играе важна роля в отбраната на Западна Европа по време на Студената война.

И НАТО, и Федерална република Германия са създадени през 1949 г. При подписването му през 1949 г. Вашингтонският договор е традиционно споразумение за сключване на съюз, по силата на което 12-те държави-членки се задължават да предприемат адекватни мерки при нападение на която и да било от тях от външен враг. По това време все още няма политическа структура, съвместно командване и въоръжени сили, предназначени за обраната на съюзниците. Организацията на Северноатлантическия договор като структура за прилагане на Договора се появява едва след избухването на Корейската война през 1950 г., когато заплахата от нападение на Централна Европа от съветски войски изглежда неизбежна.

Подобно на НАТО, Федерална република Германия е рожба на Студената война. Създаването на две държави на германска земя е резултат от невъзможността на Великите сили да администрират Германия съвместно и се договаря на потсдамската конференция през 1945 г. Ако блокадата на Берлин през 1948 и 1949 г. предвещава наближаващия конфликт, то Корейската война потвърждава най-песимистичните представи за намеренията на Съветския съюз.

През 1949 г. всеки намек за евентуално членство на Германия в НАТО рискува да предизвика толкова отрицателна реакция, че да се обърне против тези, които го формулират. Въпреки това и във Вашингтон, и в Бон започва да се мисли за това. Съединените щати желаят да използват немски части за подсилване на скромното си военно присъствие в страната след изтеглянето и демобилизирането на голямата част от военновременните въоръжени сили. Но дори и най-предпазливите американски предложения за военно участие на Германия се сблъскват с категоричното противопоставяне на Франция. Само няколко години след края на Втората световна война никой във Франция не желае да приеме превъоръжаване на Германия.

В Бон канцлерът Конрад Аденауер не си прави илюзии за агресивната природа на съветския комунизъм и за мащаба на военната заплаха. Той е разтревожен от факта, че тридесетте съветски дивизии, разположени на изток от желязната завеса, имат превес над западните сили и като численост, и като въоръжение. Той настойчиво призовава окупационните власти да увеличат военното си присъствие и да гарантират сигурността и в Западна Германия. От военните си съветници канцлерът изисква да представят различни концепции за немската отбрана. Те включват укрепване на полицейските сили и създаване на немски военни формирования, които да бъдат включени в една европейска армия. Макар че трите западни сили са съгласни с анализа на съветската заплаха, предложен от Аденауер, и осъзнават нуждата от създаване на немска армия, те не посмяват да изразят това публично.

С изострянето на положението в Корея и засилването на вероятността от съветско нападение срещу Запада, Северноатлантическият съвет решава да превърне Атлантическия съюз в интегрирана отбранителна организация и да създаде общи военни структури и въоръжени сили, в които се очаква да участва и Федерална република Германия. За начало на тримата върховни съюзнически комисари, представляващи трите западни сили в Германия, е възложено да проведат консултации с Федералната република и да работят за създаването на германски бойни части. Страните-членки проявяват интерес и към френското предложение за създаване на обща европейска армия, но си дават сметка, че осъществяването на такъв амбициозен проект изисква време.

Възможностите за превъоръжаване на Германия

Докато американските и немските военни предпочитат Германия да се присъедини към НАТО, бившият английски премиер Уинстън Чърчил в речта си в Страсбург и френският му колега Рене Плевен призовават за създаването на европейска армия. По модела на Европейската общност за въглища и стомана, създадена през 1951 г между Белгия, Франция, Германия, Италия, Люксембург и Холандия, те предлагат създаването на Европейска общност за отбрана и формирането на европейска армия, пряко подчинена на нея.

Според това виждане военната интеграция трябва да се осъществи в малки бойни формирования. Командването се поверява на европейски министър на отбраната, отговорен пред Европейска асамблея и Съвет на министрите. Планира се и интегриран генерален щаб под командването на френски офицер. Снабдяването, въоръжаването и военната подготовка се осъществяват съвместно. Предложението на Плевен не изключва участието на немски войници, но не предвижда създаването на немска армия.

По това време се обмислят три варианта. Най-малко спорният от тях предвижда създаването на немска федерална полиция за справяне с вътрешните проблеми, която да предоставя сили за бъдещата немска армия. Втория предвижда Западна Германия да бъде поканена да се присъедини към НАТО и да интегрира въоръжените си сили в тези на Алианса. Третият отговаря на плана на Плевен за създаване на европейска армия с немски контингенти. Съюзниците съумяват да преодолеят вътрешните различия с решението да преговарят с Германия и в двете направления – за присъединяване към НАТО и за създаването на Европейска отбранителна общност (ЕОО), без обаче да имат споразумение кое от двете е приоритетно.

За Аденауер немското военно участие е цел само по себе си и средство за постигане на някои цели. На първо място това е начин да се укрепи сигурността на Западна Германия предвид превъоръжаването на източната немска зона от Съветския съюз. На второ място то дава възможност да се ускори вдигането на окупацията на страната и да се възстанови нейният суверенитет. На трето място, той се надява тази стъпка да проправи пътя за европейската интеграция. В преговорите по превъоръжаването на Германия Бон не е склонен да предостави войниците си като наемници и пушечно месо на съюзническите държави, нито откровено да ги постави в дискриминирано положение.

През 1951 г. преговорите между Върховните съюзнически комисари и немските военни експерти продължават в Петерсберг, близо до Бон, едновременно с преговорите за създаване на ЕОО, свикани в Париж по покана на френското правителство. Аденауер може само да предполага какви са основните страхове на съюзниците. Макар че немският канцлер силно желае помирение с Франция и смята, че превъоръжаването на страната е най-реалистично да се извърши в рамките на европейската интеграция, той си дава сметка, че единствено Съединените щати имат достатъчна мощ да гарантират сигурността на Федералната република. По тази причина Бон дава приоритет на преговорите с Върховните съюзнически комисари и изпраща малобройна делегация в Париж. И в двата случая дискусията се върти около въпроса как да се създадат немски военни формирования, които да са ефективни и същевременно приемливи за Франция. Така или иначе скоро става очевидно, че единственият приемлив за всички вариант е европейският. Той устройва и немския канцлер, който преди всичко желае да предотврати едно безкрайно отлагане на въоръжаването на страната от западните сили и да избегне възможността те да потърсят решение на немския въпрос и европейската сигурност чрез преговори със Съветския съюз, в рамките на предложението от преговорите на четирите сили.

Основните проблеми при въоръжаването на Федералната република са статутът на немските войски, размерът на еднородните национални формирования и връзката между ЕОО и НАТО. Въпросът с размера намира решение чрез създаването на малки дивизии, а връзката трябва да се осъществи чрез декларация за взаимни гаранции. До края на преговорите обаче въпросът за контрола над немската оръжейна продукция остава нерешен. Бон не е склонен да приеме настояванията на Франция да се откаже от възстановяване на оръжейната си индустрия.

Когато договорът за създаване на ЕОО с допълнителните протоколи и писма към него се подписва в Париж на 27 май 1952 г., за всички участници в процеса става ясно, че това е второто най-добро решение. За Съединените щати е важно западната отбрана да се укрепи възможно най-бързо чрез сериозно немско участие. Ако това не може да се постигне в рамките на НАТО, тогава би трябвало да се осъществи чрез европейската армия. Важно е Франция да участва в този процес. Същевременно Париж не успява да предотврати превъоръжаването на Германия, нито напълно да подчини немското военно участие на френски контрол. А Федералната република не успява да постигне основната си цел – членство в НАТО. В крайна сметка тя приема решение, съдържащо редица дискриминационни елементи, което обаче предвижда поне възможността за бъдеща по-тясна интеграция в Европа. По време на подписването на Генералния договор, т.е. Конвенцията за отношенията между трите сили и Федерална република Германия, Бон все пак постига целта си за прекратяване на окупационния режим и възстановяване на суверенитета на страната. Въпреки критиките в страната, правителство има основания за задоволство от постигнатото, тъй като и двата договора се ратифицират бързо и влизат в сила.

През 1949 г. всеки намек за евентуално членство на Германия в НАТО рискува да предизвика толкова отрицателна реакция, че да се обърне против тези, които го формулират
Превъоръжаването под каквато и да било форма се сблъсква със силна вътрешна опозиция и разпален дебат по конституционалността на немското военно участие, в който се включва шумно и народното движение „Без мен”. Въпреки това договорът за ЕОО и Генералния договор са надлежно ратифицирани. Във Франция обаче, където съпротивата срещу договорите нараства, ратификацията става проблематична. Премиерът Пиер Мендес-Франс се опива да успокои широко разпространените страхове в страната с искането на допълнителни отстъпки от Германия, например отлагане на въвеждането на наднационални правила за пет или осем години, през които немските военни части да останат под френско командване. Той иска от Германия концесии и за бъдещето на администрираната по това време от Франция област Саар. Когато Бон отстъпва, ратификацията отново идва на дневен ред. Алтернативното решение за членство в НАТО е замразено, тъй като тогавашният американски държавен секретар Джон Фостър Дълес предпочита европейското решение.

На 30 август 1954 г. френското народно събрание гласува Договорът за ЕОО да бъде изключен от дневния ред. Страховете от надигане на Германия надделяват, дори и при твърдото намерение Германия да бъде интегрирана в европейската общност.Предния месец в Женева с подкрепата на Съветския съюз Франция успява да намери решение на заплитането си в Индокитай. Следователно Париж е принуден да се съобразява със съветските тревоги. Междувременно немската и американската политика се провалят и четирите години преговори изглеждат напразни.

Пътят към НАТО

Точно в този момент Лондон поема инициативата. Още през 1952 г. трите сили са декларирали, че ако ЕОО не успее да се осъществи, въпросът с превъоръжаването на Германия трябва да се реши в рамките на пакет от мерки, включващ и края на окупационния режим. Те се ангажират незабавно да започнат работа за намиране на ново решение. Британският външен министър Антъни Идън и американският му колега Джон Фосър Дълес решават да намерят изход от задънената улица. В резултат на това Великобритания отправя покана към шестте държави от ЕОО, Канада и Съединените щати за участие в Конференция на Деветте сили в Лондон. Дневният ред съдържа три точки: прекратяване на окупационния режим във Федерална република Германия, ревизиране на Договора от Брюксел от 1948 г. и покана за Федералната република да се присъедини към НАТО.

По разбираеми причини Франция настоява за предпазни мерки срещу нежелано развитие в Германия, докато Федералната република изисква равнопоставено третиране без дискриминация. Брюкселският договор дава възможност за решение. Благодарение на клаузата му за автоматична помощ договорът се развива в система за колективна сигурност в Европа, Западноевропейския съюз (ЗЕС), в която може да бъде включено и немското превъоръжаване. ЗЕС, подобно на Договора за ЕОО, предоставя и подходящата рамка за определяне на ограниченията за въоръжаване на Германия. Но когато на пресконференция задават на Аденауер въпроса дали генералите на Хитлер ще бъдат и негови генерали, той отговаря, че НАТО вероятно няма да приеме осемнадесетгодишни момчета. Като жест към Франция Обединеното кралство се ангажира да остави четири дивизии и тактическа ескадрила на европейския континент, а не да ги изтегли съобразно с желанията на останалите членове. През 1951 г. Съединените щати вече са предоставили допълнителни дивизии за Европейския континент.

Гаранциите, предоставени от Великобритания и САЩ, са от голямо значение за Франция, за която англо-американските войски са противотежест на немската армия. Немското правителство получава не само гаранции за присъединяване към НАТО като равноправен член, но и за ревизия на Генералния договор и премахване на редица спорни клаузи. Присъствието на чужди войски в Западна Германия е и договорно уредено с конвенцията за правата и задълженията на чуждестранните войски (Конвенция за силите). Федералната република впоследствие се съобразява и с изискването публично да се откаже от производството на атомни, биологически и химически оръжия. В замяна на това трите сили заявяват подкрепата си за възстановяването на обединена и свободна Германия. Бон се ангажира да се стреми към обединение единствено по мирен път и да продължи външната си политика съгласно член 2 от Устава на ООН.

Но преди да приключат преговорите за членството на Германия в НАТО, трябва да бъде решен проблемът за статута на Саар. Франция е съгласна с решаването на този въпрос. След истински маратон – продължилата цяла нощ среща между Аденауер и Мендес-Франс – двете страни излизат с решение за европейски статут на Саар. Областта трябва да получи политическа автономия, но да остане икономически обвързана с Франция. По искане на Франция населението трябва да гласува този статут на референдум. Париж е толкова сигурен в положителния вот, че не предвижда клауза в случай на отказ. Населението обаче гласува против статута, с което реално принуждава Франция да приеме присъединяването на Саар към Федералната република. Така след преходен период от 1 януари 1957 г. Саар става провинция на Федералната република след присъединяването на страната към НАТО.

На 23 октомври 1954 г. Северноатлантическият съвет взема решение да покани Федералната република за членство. На следващия ден са подписани 12-те основни договора. На 6 май 1955 г. след приключването на ратификационния процес във всички държави, Федерална република Германия заема мястото си в НАТО. Предния ден са влезли в сила Генералният договор, Конвенцията за силите и европейският статут на Саар. С декларацията на върховните съюзнически комисари за прекратяване на окупационния режим се вдига и окупацията. Федерална република Германия се завръща в общността на нациите.

Германия в НАТО

Изграждането на Бундесвера е бавно и трудно. Докато законовата основа за създаване на армията се полага бързо благодарение на консенсуса между управляващи и опозиция, самото развитие на войските се затруднява от липсата на офицери, действащи и от запаса, недостига на казарми и нежеланието на гражданите да служат като волнонаемни в армията. През 1957 г. Германия придава първата си дивизия към НАТО. Но Бундесвера не успява в нито един момент да достигне планирания през 1954 г. размер от 12 дивизии и 560 000 личен състав. Между другото НАТО също не успява да постигне целите си от Лисабон от 1952 г. за 90 дивизии, половината от които да се разположат в Централна Европа.

Германия е член на Атлантическия съюз от петдесет години. През 1955 г. малцина са могли да си представят, че Федералната република ще изгради най-голямата армия на Европейския континент. И нито един френски политик с намеренията си да ограничи немската потенциална мощ и в най-смелите си мечти не би могъл да си представи, че четиридесет години по-късно германски части ще маршируват на парада на 14 юли по Шан-з-Елизе като част от Еврокорпуса.

През годините обаче членството на Германия в НАТО преминава през три сериозни кризи. В момента на присъединяването си към организацията основната задача пред страната е да изгради силна конвенционална армия. Скоро след това обаче стратегията на НАТО започва да се ориентира към разчитането на ядрените оръжия. Новата стратегия на „масовия отпор” се уповава предимно на „ядрения меч” и определя всички останали сили като „конвенционален щит”. Германия е изправена пред трудното решение дали да приеме разполагането на ядрени оръжия, при положение, че бойните глави се съхраняват от САЩ. Близо десет години въпросът за разделянето на ядрената тежест – на оръжията, информацията и вземането на решения – поражда остри спорове. Той още повече се изостря, когато американката военна стратегия отново се променя през 60-те години под мотото на „гъвкавия отговор”, в рамките на който отново се разчита на конвенционалните оръжия. Тази стъпка се приема с недоволство от Германия, която се страхува, че така ще се намали възпиращата сила спрямо Съветския съюз.

Следващата криза възниква, когато Франция изтегля силите си от интегрираното военно командване на НАТО. Очевидно президентът Шарл де Гол е обиден от отхвърлянето на предложението му за Директория на трите сили и ядрено сътрудничество със Съединените щати. Същевременно той се надява така Франция да играе засилена роля като говорител на Европа пред Източна Европа и Съветския съюз в началото на периода на разведряване. Инициативата на Де Гол изправя Германия пред труден конфликт на приоритети: страната може да осъществи европейската си интеграция единствено с участието на Франция, а същевременно тесните връзки със Съединение щати са жизненоважни за нейната сигурност и защита. Засилването на разрива между двамата партньори принуждава Германия да върви по тънко въже във външната си политика.

Следващата криза започва с решението на НАТО от 1979 за двойния подход. В основата й са страховете на канцлера Хелмут Шмид от „сивата зона”, която се развива в резултат от двустранното споразумение между СССР и САЩ, договорено в рамките на преговорите САЛТ за ограничаване на стратегическите оръжия. Отначало Шмид призовава за засилено участие на Европа в тези преговори, на което Вашингтон отговаря с предложението за разполагане на допълнителни ядрени оръжия. Отстъпка за европейците е обвързването на това предложение с възможност за контрол над въоръженията. Но трябва да минат години, преди преговорите за контрол над въоръженията да доведат до резултат и до споразумението за „двойната нула”, договорено със Съветския съюз, което предвижда евентуалното унищожаване на ракетите със среден радиус на действие, разположени в Европа. Дотогава разполагането на ракетите със среден радиус на действие в Западна Германия предизвиква масови протести сред обществеността и води до падането на правителството на Шмид.

Равносметката показва обаче, че членството в НАТО е обслужвало отлично интересите на Германия.. Алиансът предоставя жизненоважен отбранителен чадър срещу военна агресия, благодарение на който Федералната република може да еволюира и да се превърне в отговорна и важна европейска държава. Освен сигурност за Германия, НАТО предоставя и необходимата рамка на равнопоставеност, която позволява на останалите съюзнически държави да преодолеят опасенията си от Германия, обвързана в колективната сигурност и колективната отбрана и здраво прикрепена за Запада. Алиансът гарантира и жизненоважната като пъпна връв връзка със Съединените щати, които осигуряват успеха на стратегията на възпиране по време на Студената война, оказват изключително важна помощ в процеса на обединение на Германия, играят ролята на посредник и участват в регулирането на кризи в следвоенна Европа.

След падането на берлинската стена на 9 ноември и атентатите срещу САЩ на 11 септември някои от факторите, поради които членството в НАТО заемаше централно място във външната политика на Германия, отстъпиха на заден план. В резултат на това някои анализатори започнаха да твърдят, че Европейската политика за сигурност и отбрана на ЕС е алтернатива. Но така ли е в действителност? На конференцията по сигурността в Мюнхен през февруари тази година канцлерът Герхард Шрьодер публично заяви, че НАТО вече не е „основният форум, където трансатлантическите партньори обсъждат и координират стратегиите и” и призова за спешно укрепване на НАТО и възстановяване на културата на стратегически диалог в Алианса. Началото бе положено на неформалната среща на външните министри на НАТО във Вилнюс, Литва, през април. И наистина, дотогава, докато Алиансът успява да се трансформира и да запази вътрешното си единство, той няма да има алтернатива нито по отношение на тясната връзка със Северна Америка, чието олицетворение е той, нито на общността от демократични държави-членки и инструментите за регулиране на глобални конфликти и за използване на сила, които предоставя.

Хелга Хафтендорн е заслужил професор по политически науки и международни отношения в Свободния университет в Берлин и бивш директор на Центъра за политически изследвания на трансатлантическата политика и сигурност към него. Автор е на редица книги, посветени на немската външна политика и НАТО, включително и на предстоящата да излезе „От самоограничения към утвърждаване: немската външна политика от 1945 г. до наши дни” (“From Self-restraint to Assertion: German Foreign Policy since 1945”, Rowman & Littlefield, 2005).

...Начало...