Начална страница на НАТО
Начална страница на НАТО ПРЕГЛЕД
      Последен брой: Лято 2005 Предишни броеве   |  Език
Начална страница на НАТО
 Съдържание
 Предисловие
 Статиите
 в резюме
 Дебат
 История
 Анализ
 Специално в
 броя
 Литературен
 преглед
 Военни
 въпроси
 Автори
 Библиография
 Връэки
 Следващ брой
Начална страница на НАТО ПРЕГЛЕД За контакти: редакция/абонамент Версия за разпечатване

Изпрати тази статия на приятел

Литературен преглед
Диаспората и разпадането на Югославия
 
Томас Иде представя две нови книги, посветени на ролята на емигрантите от Балканите във войните след разпада на Югославия.

„Не се бойте, имате синове в Америка: как един бруклински зидар успя да примами САЩ във войната в Косово” от Стейси Съливан (Be not Afraid for you have Sons in America, How a Brooklyn Roofer Helped Lure the US into the Kosovo War, Stacy Sullivan, St. Martin’s Press, New York, 2004.)

„Зовът на родината: патриотизъм в изгнание и балканските войни” от Пол Хокнъс (Homeland Calling, Exile Patriotism and the Balkan Wars, Paul Hockenos, Cornell University Press, Ithaca and London, 2003.

Кое подклаждаше кървавите етнически конфликти, които опустошиха Югославия и причиниха огромни човешки страдания на Балканите през 90-те години и които и до днес продължават да тегнат като черни облаци над региона? Този въпрос активно се дискутираше още от началото на 90-те години и до днес продължава да буди разгорещен дебат. На него са посветени редица отлични книги, излезли през последното десетилетие, както и многобройни доклади и конференции на високо равнище. Някои анализатори, в унисон с общоприетото схващане, твърдяха, че отговорът се крие във вродената етническа омраза между етническите общности, населяващи бивша Югославия, породена от столетия конфликти и засилена от дълбокия социално-икономически разрив между относително богатата северна част на страната и бедния юг. Те твърдяха, че тази омраза е била контролирана – но не и елиминирана – по време на харизматичното ръководство на Тито, така че е било неизбежно да избликне отново след смъртта му.

Други коментатори подчертаваха важната роля на лидерите като Слободан Милошевич и Франьо Туджман за канализиране на националистичните чувства като ход за укрепване на властта им. От тази гледна точка радикалният национализъм на Балканите не е бил неизбежен, а е бил резултат от добре премислена и изчислена кампания за дезинформация и пропаганда, съзнателно изопачаваща историческите събития, за да всява страх и омраза с различни политически цели. Речта на Милошевич на Косово поле през юни 1989 г. в чест на 600-годишнината от битката там може да се разглежда като съзнателен опит за получаване на вътрешна подкрепа в Сърбия за разпалването на етнически конфликти между косовските албанци и сърби.

Това, което обединява двете версии, е убеждението, че факторите, подклаждащи войните на Балканите, са намират най-вече в Югославия. В дебата не присъства значението на външните фактори за насърчаване на острите конфликти, които разкъсаха Югославия. Недостатъчно е изучена ролята на диаспората. Разбира се, влиянието и силата на емигрантите в Австралия, Канада, Европа, Южна Америка и Съединените щати са оценени в изследвания като това на Мери Калдър – „Стари и нови войни: организирано насилие в глобалната ера” (Old and New Wars, Organized Violence in a Global Era (Polity, 1999). Но ефектът от „национализма от разстояние” рядко се оценява като основен фактор сам по себе си в анализите на балканските войни. Това вероятно се дължи на трудностите и опасностите да се разкрие сенчестия свят, в който оперират радикално настроените националисти от диаспората.

По тази причина книгите „Не се бойте, имате синове в Америка: как един бруклински зидар успя да примами САЩ във войната в Косово” (St. Martin’s Press, New York, 2004) от Стейси Съливан и Зовът на родината: патриотизъм в изгнание и балканските войни” от Пол Хокнъс (Cornell University Press, Ithaca and London, 2003) внасят значителен принос в разбирането на балканските войни. И двете правят подробна и балансирана равносметка на връзките между емигрантския национализъм и драстичното разпадане на Югославия. Те разкриват мащабното влияние на емигрантската активност за стимулиране на радикалните националисти в съответните страни, чрез използването на политически идеологии, финансови средства и често доставка на оръжия и бойна техника за подклаждане на конфликтите.

Книгата на Съливан е равносметка на човек, който познава отвътре войната в Косово. Тя дава смущаваща картина на подземния свят, в който Съливан работи близо две години като журналист, населен с революционери, гангстери, неуспели политици, трафиканти на оръжие, използвачи на войната и подплашени и обеднели албански селяни. Авторът разкрива как един албански емигрант в Съединените щати, зидар от Бруклин на име Флорин Красники, подпомага организирането на бунтовническа армия, чиито действия в крайна сметка убеждават САЩ и натовските им съюзници да предприемат хуманитарна интервенция в Косово. Флорин не само успява да събере голяма част от средствата за Армията за освобождение на Косово благодарение на фонда „Зовът на родината”, но успява да предостави и голямата част от военната техника и оръжия. Той упражнява известно влияние и върху вземането на решения в САЩ чрез албанското лоби във Вашингтон и дори уговаря участието на Атлантическа бригада от северноамерикански доброволци в борбата в родната му страна.

Книгата на Съливан е ценна по редица причини. Преди всичко тя е важно свидетелство на очевидец на събитията, които са се случвали в кулисите на войната в Косово. Стойността й се корени и в доказателствата от първоизточника, които документират как албанците в САЩ са финансирали и снабдявали Армията за освобождение на Косово. Чете се леко, защото елегантно вписва разказа за Флорин в едно подробно и развлекателно изложение на историята на Косово, което щателно проследява както последните развития, така и корените на проблемите в миналото.

Макар че разказът е много личен и разкрива голяма доза съчувствие, топлота и разбиране към основните герои на книгата, Съливан успява да запази необходимата дистанция към събитията и хората, които описва. Това личи още от началното мото, цитат от Фридрих Ницше – „Този, който се бори с чудовища, трябва да внимава сам да не се превърне в чудовище” – ясна препратка към Флорин, който в реакцията си срещу сръбските жестокости в крайна сметка се поддава на същата бруталност. Цитатът е израз и на една по-обща критика на косовските албанци, които, заслепени от етническата си лоялност, не предотвратяват наказателните акции срещи цивилните сърби след войната. Според Съливан, макар че албанците не са инициатори на цикъла на насилие в Косово, неспособността им да наложат спазването на закона и реда и да осъдят виновните за жестокостите срещу сърбите затрудняват намирането на решение. В тази светлина неотдавнашното решение на бившия премиер Рамуш Харадинай да се предаде на Международния съд за военни престъпления в Хага може да се превърне в първата важна крачка към мира и стабилността в Косово.

Колкото и да е привлекателен разказът, книгата не успява да постави ролята на емигрантските общности в по-широк аналитичен контекст. Например авторът не засяга важния въпрос защо големи части от албанската диаспора не желаят да приемат демократичната култура на страните, в които живеят, и предпочитат радикалния национализъм, който пряко противоречи на основните демократични ценности. Историческата враждебност между албанци и сърби и жестокостите, извършени от режима на Милошевич, са само част от историята, а Съливан не разкрива другите и по-общи причини за национализма на емигрантите. Авторът не се спира и на връзката между ролята на диаспората и понятието „глобализация”. Прогресът в комуникациите и разширеният обмен на идеи, информация, стоки и услуги, както и капиталовите потоци определено улесняват важната роля на диаспората в подклаждането на етническите конфликти. Но въпреки че споменава използването от Флорин на сложните форми на глобална комуникация и транснационалните банкови мрежи, Съливан не проучва как е станало това.

Книгата на Хокнъс предлага задълбочено проучване на тези и на други въпроси в рамките на мащабен анализ на ролята на групите в изгнание и емигрантските общности за подклаждане на балканските войни през 90-те години. Според автора, въпреки че основната отговорност за тези войни е на народите и политическите лидери на Балканите, албанската, хърватската и сръбската диаспора са допринесли за конфликтите през 90-те години и твърде рядко са помагали на демократичните сили в родните си страни. Балканската диаспора финансира националистическите лидери, влага милиони долари в кампании за лобиране в Съединените щати, финансира и въоръжава бунтовническите армии и дори предоставя доброволци за боя. Хокнъс убедително доказва, че повечето от идеите, вдъхновили острия изблик на национализъм в политическите програми на лидери като Туджман или Милошевич, са формулирани в емигрантските общности. И е вярно че в Хърватска, Косово и Сърбия емигранти се завърнаха, за да заемат важни министерски постове в националистическите правителства.

Хокнъс, който е писател и политически анализатор, работил и за Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, проследява склонността към радикален национализъм, която се проявява сред политически активните членове на балканската диаспора, изгонени от родината си след края на Втората световна война. Белезите от поражението и експулсирането подклаждат според автора омразата и съжалението, характеризиращи политически ориентираните емигрантски общности и ги подтикват да се обвържат с войнстващите националистически идеологии на фашистките и роялистки движения от 30-те и 40-те години. Това се засилва и от факта, че диаспората не е имала възможност да преживее десетилетията съвместно съществуване по време на Студената война, които допринасят за сваляне на напреженията и изграждане на доверие между различните етническите групи в Югославия. По тази причина след краха на комунизма тези общности са зле подготвени да пренесат в родината си демократичната култура на страните, в които живеят.

Според Хокнъс центробежните сили на глобализацията не само не са омекотили, а са изострили националистическите страсти на емигрантските общности, отчасти поради анонимността и несигурността, свързани с глобализацията, и отчасти защото обменът на информация, стоки и капитали позволява на емигрантите да останат свързани с родината си. С премахването на бариерите между родната страна и диаспората процесът на глобализация засилва влиянието на „национализма от разстояние” във вътрешните политически процеси на страните.

Проследявайки редица от основните причини за радикалния национализъм на емигрантските общности, Хокнъс внася значителен принос за разбирането на Балканските войни. Хубаво щеше да бъде все пак, ако бе направил и следващата логична стъпка, анализирайки как диаспората може да се използва в полза на демократичните реформи в съответните страни. Както признава сам авторът, балканските емигрантски общности, освен деструктивните си възможности, имат огромен потенциал да подпомогнат демократичния преход на страните си и да допринесат за полагане на основите на стабилността и просперитета им.

Предвид опита, който има, жалко е, че Хокнъс не разглежда ролята на балканската диаспора в по-широк исторически и културен контекст. Книгата само би спечелила от анализа на различията и сходните черти на емигрантския национализъм на балканската диаспора и този на други изгнанически общности по света през XIX и XX век. По какво например се различава ролята на балканската диаспора в насилствения край на Югославия от тази на руската и ирландската общности съответно в руската революция и десетилетния конфликт в Северна Ирландия? Глобализацията, разбира се, има значение, но авторът можеше да разгледа по-подробно темата.

Въпреки това и двете представени книги имат голямо значение. Написани на изразителен език, те развлекателно и подробно представят сложни и не достатъчно изследвани явления, изиграли решаваща роля в съпроводеното с насилие разпадане на Югославия през 1990-те години. Помагайки ни да разберем емигрантския национализъм, те ще играят важна роля за избягване на етническите конфликти през следващите години.

Томас Иде, датчанин по произход, е завършил King’s College London’s Department of War Studies и в момента работи в Отдела на НАТО за връзки с обществеността.

...Начало...