Начална страница на НАТО
Начална страница на НАТО ПРЕГЛЕД
      Последен брой: Лято 2005 Предишни броеве   |  Език
Начална страница на НАТО
 Съдържание
 Предисловие
 Статиите
 в резюме
 Дебат
 История
 Анализ
 Специално в
 броя
 Литературен
 преглед
 Военни
 въпроси
 Автори
 Библиография
 Връэки
 Следващ брой
Начална страница на НАТО ПРЕГЛЕД За контакти: редакция/абонамент Версия за разпечатване

Изпрати тази статия на приятел

Анализ

Преосмисляне на политическата роля на НАТО (за пореден път)

Роналд Асмус обмисля обновлението, от което НАТО се нуждае, за да посрещне предизвикателствата на епохата след края на Студената война, съсредоточени извън Европа.


Наблюдение на хоризонта: НАТО е способен както
да води война, така и да изгражда мир, а тези две
способности ще бъдат много необходими през
идните години (© МО на Белгия )

Днес Северноатлантическият съюз е изправен пред парадокс, който добре се илюстрира от следните три наблюдения. На първо място, една блиц визита в Главната квартира показва, че понастоящем Алиансът участва в повече операции и дейности от когато и да било. Не е преувеличено да се каже, че днес НАТО е по-натоварен и дори претоварен, отколкото в който и да било друг момент в петдесетгодишната си история и то в редица области от ключово значение.

На второ място, не липсват нови проблеми, с които хората биха желали НАТО да се ангажира или да разшири съществуващите си мисии – разширения обхват на операцията в Афганистан, по-голяма отговорност в Ирак, разширяване на влиянието в целия черноморски регион и поддържаща роля в близкоизточния мирен процес. Редица страни се стремят към по-тесни стратегически връзки и евентуално членство в Съюза, включително някои балкански страни, Азербайджан, Грузия и Украйна. Дори в Израел се води разгорещен дебат за по-тесни евроатлантически връзки. Очевидно НАТО все още е търсен и продължава да упражнява магнетично притегляне в Европа и извън нея.

На трето място, за някои от основните играчи във важните столици от двете страни на Атлантика НАТО вече не играе централна роля. Независимо дали става въпрос за министъра на отбраната на САЩ Доналд Ръмсфелд, който сведе Алианса до „кутия с инструменти”, или за канцлера Герхард Шрьодер, според когото НАТО вече не е мястото, където се обсъждат стратегическите въпроси на деня, подобни реплики биха били немислими само преди десетилетие, когато и американският военен министър и немският канцлер бяха най-запалените поддръжници и защитници на НАТО.

Причината за този парадокс е в същност много проста. След рухването на комунизма и разпадането на Съветския съюз НАТО трябваше да се преосмисли в политическо отношение с оглед на първоначалните предизвикателства след края на Студената война. Тъкмо промяната, която се осъществи тогава в Алианса, е една от причините днес Европа като цяло да е по-мирна и по-сигурна от когато и да било в близката история. Но след събитията от 11 септември Алиансът трябваше отново да се адаптира към новите предизвикателства на епохата след Студената война, този път съсредоточени извън Европа и най-вече в широкия Близък изток. Ако първия път НАТО успешно се приспособи към новата среда, то втория – поне засега, - той все още не е направил необходимия скок, който да му гарантира успех.

Кои бяха предизвикателствата през 90-те години, с които НАТО отлично се справи? Трябваше на първо място да се прекратят етническите войни на Балканите, да се прикрепят новите демокрации в Централна и Източна Европа към Запада и да се установят нови отношения на сътрудничество с бившия враг на НАТО Русия. Разбира се, в началото НАТО реагира бавно на етническото прочистване на Балканите. Напредването на процеса на разширяване на Съюза и отношенията с Русия бяха съпроводени с опити и премеждия, понякога дори със заплахата от пълен провал. Въпреки това в рамките на едно десетилетие НАТО успешно се преобрази от Съюз между Северна Америка и Западна Европа, съсредоточен изключително върху териториалната отбрана, в общоевропейска институция с нови страни-членки, разположени от Балтийско до Черно море, изпълняваща мисии все по-често, както е прието да се казва, „извън зоната”. Това не е малко постижение.

Новото стратегическо предизвикателство

Макар че тези промени изглеждаха огромни навремето, днес се вижда, че не са били достатъчни, за да се следва ритъмът на световната политика в началото на XXI век. Терористичните атентати от 11 септември 2001 г. бяха второто геополитическо сътресение, което принуждава Алианса да преосмисли политическите параметри на предишната си стратегическа промяна. Алиансът бе изправен пред стратегическата необходимост да направи нов скок напред, който да му позволи да излезе извън официалните граници на евроатлантическата зона и да навлезе в региони като Близкия изток. Рухването на кулите близнаци в Манхатън разби старата дефиниция на заплахите, обхванати от член 5. Усама бин Ладен демонстрира също, че границата между евроатлантическото пространство на сигурност и Близкия изток се разпада. Американци и европейци се пробудиха и осъзнаха, че най-големите заплахи за евроатлантическата общност вече не идват от Европа, а извън нея.

Основното условие НАТО да се преосмисли е Европа и Съединените щати да достигнат до ново виждане за стратегическата цел
В края на 90-те години във връзка с новата стратегическа концепция в НАТО започна дебат дали стратегическият обхват на организацията трябва да се разшири извън Европа към Близкия изток. Но процесът се проточи. Въпреки подканянето от страна на Вашингтон, по това време мнозинството от европейските съюзници предпочитаха да ограничат бъдещата роля на НАТО до гарантиране на сигурността в Европа и периферията й, без да се прекрачва границата към бъдеща роля в Близкия изток. Това виждане се оказа анахронично и рухна под тежестта на настъпилите събития от световен мащаб, точно както в началото на 90-те години традиционното схващане, че НАТО не трябва да поема мисии извън териториалната отбрана, се оказа неадекватно за новата епоха. Американският сенатор Ричард Лугар изрази дилемата пред НАТО с фразата, че НАТО трябва да избира между „извън зоната или извън строя”. Ясна, но сериозна дилема. За да остане основният западен съюз, НАТО трябваше да се преосмисли и да се обърне към основните стратегически проблеми и предизвикателства на деня, независимо къде се случват.

Днес е лесно да се забрави тежкото разделение в Алианса по повод на Босна и Херцеговина. Трябва да се добави, че тъкмо помирението между Франция и САЩ позволи кризата да бъде решена. То подейства като катализатор на появата на ново схващане за стратегическата цел, което подготви следващия етап на политическа и стратегическа промяна, продължил до края на десетилетието. Това е класически пример за използване, от страна на лидерите, на една историческа криза за преодоляване на инерцията и вътрешната съпротива и осъществяване на стратегически пробив за започване на реформите, необходими за съживяване на Алианса.

За съжаление, не може да се каже същото за периода след 11 септември. Разбира се, НАТО се позова на член 5 за първи път в историята си в отговор на терористичните нападения над Съединените щати. Историците трябва да преценят дали САЩ – безспорен лидер в Алианса – не направиха историческа грешка, като се отвърнаха и не ангажираха по-сериозно НАТО от началната фаза на операциите в Афганистан. Дори и ограничена в началото, подобна роля би имала огромен положителен политически ефект, защото щеше да тласне Алианса в различна траектория и да консолидира споделения ангажимент за справяне с предизвикателствата в новата среда на сигурност. За тези, които предишните години бяха положили огромни усилия да насърчат Алианса да излезе извън Европа, това бе златна възможност да се преодолее противопоставянето от миналото и НАТО веднъж завинаги да навлезе в нова ера.

Впоследствие, разбира се, администрацията Буш коригира подхода си и днес Афганистан е една от най-важните мисии на НАТО. Но историческият момент бе пропуснат и последвалият разрив по отношение на необходимостта и справедливостта на войната в Ирак предизвика сериозно разделение в НАТО, пред което различията по отношение на Босна и Херцеговина бледнееха. Вместо да дадат тласък за ново сериозно преосмисляне на политическата роля на НАТО и мащабна реформа, събитията от 11 септември изправиха Алианса пред описания в началото парадокс, по-натоварен от когато и да било, все още търсен в някои кръгове, но с чувството, че е изместен встрани.

Ново преосмисляне

Какъв е начинът да се излезе от тази ситуация? В средата на 90-те години често се задаваше въпросът: ако НАТО не съществуваше, може ли да го създадем? И бихме ли го създали по различен начин? По това време не бе трудно да се отговори на подобни въпроси. Очевидно бе, че Европа и Северна Америка желаят стратегическият съюз между тях да остане; че този съюз трябва да обхване цяла Европа, а не само половината; че трябва да отразява новото равновесие между Европа и Северна Америка; че е необходимо да се насочи към новите заплахи, различни от старите; и че трябва да се опита да изгради партньорство с важни страни в периферията на Европа като Русия например. Накратко, отговорът съдържаше всички ключови елементи на реформите, от които се нуждаеше НАТО – разширяване, Европейска политика за сигурност и отбрана, нови мисии и партньорство – и които бяха осъществени.

Поставянето на този въпрос днес може да бъде също толкова полезно, за да се очертае типът промяна и преосмисляне, от които НАТО има нужда днес. Аз все още твърдо вярвам, че Съединените щати желаят и се нуждаят от стратегически съюз, които да се справя с основните заплахи от двете страни на Атлантика. Бих добавил, че днес НАТО е изправен пред две различни, но все по-тясно обвързани помежду си програми на действие, които трябва да бъдат в основата на второто му преобразяване.

Първата е продължаването на стратегията за насърчаване и разширяване на демокрацията и стабилността в Евразия и особено в целия черноморски регион. В частност това включва помощ за победата на оранжевата и розовата революция и прикрепване на демократична Украйна и Грузия към Запада. Това е един от най-уместните и ефективни начини Европа и Съединените щати да стимулират демократичното развитие в Русия, което трябва да е крайната ни цел. Втората, свързана с първата, е укрепване на стабилността в Черноморския регион, не само като част от усилията да се изгради единна и свободна Европа, но и като мост към широкия Близък изток. Двете заедно трябва да доведат до третата голяма вълна на евроатлантическа интеграция и сътрудничество. Както разширяването на НАТО към Централна и Източна Европа позволи да се премахнат старите източници на геополитически конфликти и съперничество, така и прикрепването на Украйна и целия черноморски регион към Запада ще позволи отново да се прекрои картата на Европа към по-добро.

Освен това тези програми ще позиционират НАТО по-добре и ще му позволят да играе по-важна роля в Близкия изток: района, от който вероятно през следващите години и десетилетия ще идват най-опасните заплахи за нашите общества. Нито за миг не бива да забравяме, че НАТО е способен както да води война, така и да изгражда мир, а тези две способности ще бъдат много необходими през идните години с оглед на заплахата от разпространение на оръжия за масово унищожение и от международния тероризъм. Ако има област, в която планиращите органи на НАТО трябва да мислят творчески за нови рамки, партньорства, роли и мисии, то това е именно тази.

Бъдещото развитие

Началото на втората администрация Буш и новият й ангажимент да възстанови отношенията от двете страни на Атлантика могат да дадат втори шанс за промяната, от която се нуждае НАТО след 11 септември. При оценката на това, което трябва да се направи, няколко съображения ще бъдат от ключово значение.

На първо място, това е преди всичко политическо предизвикателство. Основното условие НАТО да се преосмисли е Европа и Съединените щати да достигнат до ново виждане за стратегическата цел и ползата от справянето с различните предизвикателства на новото столетие. НАТО се занимава с войната и мира, а няма по-политически въпроси. Държавите-членки просто няма да вземат тежките решения за изграждане и преструктуриране на въоръжените си сили и създаване на нови способности, ако не предложим нова общоприета единна цел.

На второ място, проблемите, с които се сблъскваме, не винаги са непременно военни.Необходимите стратегии трябва да бъдат политически, икономически и военни. При това положение НАТО ще бъде само част от отговора и един от няколкото инструменти и рамки. Ще нараства ролята на Европейския съюз и на сътрудничеството ЕС-САЩ и дори в някои моменти ще има по-голямо значение, защото проблемите пред нас са твърде различни. Но НАТО може да играе важна и уникална роля, в която никоя друга институция не може да го замени. НАТО е инструмент за изграждане на мир и за водене на война. Трябва да помислим как да използваме тези две способности. В тази част на света неговата възможност да осъществява дейности, свързани с изграждането на мир, както и неговите бойни способности могат да се окажат еднакво важни.

Трето, основно място в новото преосмисляне на НАТО трябва да има намирането на нов вътрешен баланс между Северна Америка и все по-интегрирана Европа. Ние се нуждаем от действаща връзка ЕС-НАТО и от нови отношения между ЕС и САЩ, които придобиват все по-голямо стратегическо значение. Подобно на част от американците, които не желаят да приемат това, една от причините, поради които европейците днес избягват да се обръщат към НАТО, е убеждението им, че структурите на организацията са доминирани от САЩ и не отразяват достатъчно нарастващото значение на Европейския съюз и напредъка в европейската интеграция. Заслужава внимание фактът, че един от важните елементи на реформата, която извършихме през 90-те години, бе завръщането на Франция във военната структура на Алианса. Днес НАТО още плаща цената на таи пропусната възможност и този неуспех. Едно ново преосмисляне на НАТО трябва да постигне успех и в тази насока.

Днес НАТО трябва за втори път да преосмисли политическата си роля, която да осигури нов баланс в организацията и да засили участието й в евроатлантическата зона и в широкия Близък изток. Тази стратегическа промяна е не по-малко амбициозна от промяната, започната и завършена през 90-те години. Мнозина ще сметнат навярно, че е прекалено амбициозна. Скептиците и критиците ще кажат дори, че мисията е невъзможна. Подобни гласове се чуваха и в началото и средата на 90-те години. Днес положението ни е далеч по-добро оттогава, именно защото лидерите ни игнорираха тези мнения и приеха необходимостта Алиансът да се модернизира, за да навлезе в новата ера. Основната поука, която можем да извлечем от 90-те години, е че тогава не сме били достатъчно амбициозни.

Роналд Асмус е директор на Германския фонд Маршал към Трансатлантическия център на САЩ в Брюксел и автор на Opening NATO’s Door” (Columbia University Press, 2002)р дипломатическа история на разширяването на НАТО.

...Начало...